Дан Симънс - Ужас

Помогнах на двамата си колеги от КНВ „Ужас“ да положат тялото на Торингтън в ковчега, грижливо изработен от опитния корабен дърводелец Томас Хъни и помощника му Уилсън. Не се наблюдаваше вкочаняване на трупа. Дърводелците бяха посипали дъното на старателно изработения от махагоново дърво ковчег със стърготини — като бяха сложили голяма купчина под главата — и тъй като вонята на разложение още не се усещаше, въздухът беше напоен с мириса на дървесина.

3 януари 1846 г.

Продължавам да мисля за вчерашното погребение на Джон Торингтън.

Присъстваше само малка групичка от екипажа на КНВ „Еребус“, но в нея бяха капитан сър Джон, командир Фицджеймс и няколко офицери, аз също извървях пеша пътя от нашия кораб до „Ужас“, а после още двеста ярда до брега на остров Бичи.

Не мога да си представя по-ужасна зима от настоящата, която прекарваме заседнали сред ледовете под прикритието на скалистия нос на остров Бичи, който на свой ред е защитен от ветровете от по-големия остров Девън, но командир Фицджеймс и останалите ме уверяват, че нашето положение тук — дори като се имат предвид коварните тороси, ужасният мрак, страховитите бури и заплашителните ледове — би могло да е хиляди пъти по-лошо някъде по-надалеч от нашето убежище, в открито море, където ледовете се придвижват неудържимо откъм полюса като армията на някой арктически бог.

Приятелите на Джон Торингтън внимателно спуснаха ковчега му — вече покрит с тънък син вълнен плат — от релинга на заклещения в ледената си платформа кораб, а останалите членове на екипажа на „Ужас“ завързаха ковчега за голяма шейна. Сър Джон собственоръчно покри ковчега с „Юниън Джак“, а после приятелите и колегите на Торингтън се впрегнаха в шейната и я издърпаха на около шестстотин фута разстояние, до покрития с лед чакълест бряг на остров Бичи.

Всичко това се случи в почти пълен мрак, разбира се, защото през януари тук слънцето не се показва дори по пладне и не сме го виждали вече три месеца. Казват, че ще мине повече от месец, преди южният хоризонт отново да приветства огненото ни светило. Така или иначе цялата процесия — ковчегът, шейната, впрегнатите в нея мъже, офицерите, лекарите, сър Джон, кралските морски пехотинци, напълно униформени под връхните дрехи, които бяха като на всички останали — беше осветена само от клатещите се фенери, докато вървяхме по замръзналото море към замръзналия бряг. Хората от „Ужас“ бяха изсекли и изчистили проходи през няколкото наскоро надигнали се между нас и чакълестия бряг тороса; така траурното шествие почти не се отклоняваше встрани. По-рано през зимата сър Джон беше наредил да се забие редица от здрави колове с опънати между тях въжета и окачени фенери по най-краткия път между корабите ни, а също така да се да се посипят с чакъл проходите към няколкото построени от нас съоръжения: едното предназначено за съхраняване на значителна част от провизиите ни, преместени за в случай, че ледът разруши корабите ни; друго за аварийно спално помещение и научна станция; и трето за оръжейна ковачница, пренесена там, за да се избегне случайното възпламеняване от искра или огън на леснозапалимите ни плаващи домове — научих, че това, от което моряците се страхуват най-много, е пожар в морето. Обаче ни се наложи да изоставим маршрута от пръти и фенери, защото ледът постоянно се движи и издига, и разпилява или смазва всичко, монтирано на повърхността му.

По време на погребението валеше сняг. Духаше силен вятър — както обикновено в тази забравена от бога арктическа пустош. Точно на север от мястото на погребението се издигаха отвесни черни скали, толкова непристъпни, колкото и лунните планини. Светлината на фенерите, запалени на бордовете на „Еребус“ и „Ужас“, едва се виждаха през снежната пелена. От време на време някое късче от студената луна се подаваше между бързо движещите се облаци, но дори тази слаба, бледа лунна светлина веднага потъваше в снега и мрака. Мили Боже, тук е наистина като в подземното царство на Хадес.

Някои от най-силните мъже от „Ужас“ бяха работили почти без почивка часове наред след смъртта на Торингтън, за да изкопаят с кирки и лопати гроба му — дълбок пет фута, според разпорежданията на сър Джон. Ямата беше изкопана във възможно най-твърди лед и скала и един поглед беше достатъчен, за да се разбере какъв къртовски труд е бил вложен. Махнаха знамето и спуснаха ковчега внимателно, направо почтително в тесния ров. Снегът почти моментално покри капака на ковчега и заблестя под светлината на няколкото ни фенера. Един от офицерите на Крозиър постави дървена надгробна плоча, която беше забита в замръзналата почва с няколко удара на грамаден дървен чук, носен от огромен на ръст моряк. Надписът, грижливо издълбан в дървото, гласеше: