Дан Симънс - Ужас

През кратките минути, когато се унасяше в дрямка, Крозиър отново виждаше кошмарните сънища, навестявали го по време на януарската му болест. Някои от тях се повтаряха толкова пъти — карайки капитана да се събуди, облян в студена пот, — че той запомни отделни фрагменти от тях. Девойките, провеждащи спиритически сеанс. Маклинток и другият мъж, ужасено гледащи двата скелета в лодката, единият от които седи напълно облечен, а другият представлява само купчина от оглозгани кости.

Денем Крозиър се чудеше дали той самият не е един от двата скелета.

Но най-ужасен до момента беше сънят за причастието, в който той като малко момче или като по-стар, сериозно болен вариант на самия себе си, е коленичил гол пред олтара на църквата, а огромният, звероподобен свещеник — с подгизнала от вода парцалива бяла дреха, през която прозира силно изгоряла червеникава кожа — се е надвесил над него и се доближава, издишвайки зловонния си дъх в отметнатото назад лице на Крозиър.

В утрото на 23 април всички мъже станаха още по тъмно, малко след пет часа сутринта. Слънцето щеше да изгрее чак към десет. Вятърът продължаваше да духа, карайки кафявите платнища на холандските палатки да плющят и жилейки очите на събралите се да закусват хора.

На леда хората би трябвало да затоплят храната си в малки тенекиени кутии с надписи „Приспособление за готвене“, използвайки спиртниците си, които захранваха със съхраняван в бутилки етер. Ала дори и в безветрено време често беше изключително трудно да се заредят и запалят спиртниците, а при силен вятър беше абсолютно невъзможно, дори и ако някой рискува да пробва да запали спиртник във вътрешността на палатка. Затова, утешавайки се с мисълта, че месото, зеленчуците и супите в голднъровите консерви вече са сготвени, мъжете просто пиеха замръзналата или полузамръзнала субстанция направо от кутиите. Бяха изнемощели от глад, а им предстоеше да мъкнат шейните цял един безкраен ден.

Гудсър — а преди това и тримата покойни лекари — бяха говорили неведнъж на Крозиър и Фицджеймс за необходимостта голднъровите консерви хубаво да се затоплят, особено супите. Зеленчуците и месото, беше отбелязал Гудсър, наистина са готвени, но супите — предимно от евтин пащърнак, моркови и други кореноплодни — са просто концентрати, които е нужно да се разтворят във вода и да се сварят.

Лекарят не можеше да назове отровите, които биха могли да се съдържат в неварените голднърови супи — а може би дори в месата и зеленчуците, — но продължаваше да повтаря за необходимостта консервираните храни да се затоплят до кипене дори по време на походите. Тези предупреждения бяха една от главните причини Крозиър и Фицджеймс да наредят тежките железни печки от велботите да се превозят до лагера „Ужас“ през леда и торосите.

Но нито тук, в морски лагер „Едно“, нито в морски лагер „Две“, където щяха да спят следващата нощ, нямаше печки. Мъжете изядоха цялата консервирана храна сурова, направо от тенекиените кутии — дори когато успееха да запалят малките спиртници, горивото стигаше само за да се разтопи замръзналата супа, но не и за да се кипне.

Ще трябва да се задоволим с това, мислеше си Крозиър.

Веднага щом приключи със закуската, капитанът усети как червата му отново започват да къркорят от глад.

Първоначално бяха възнамерявали да приберат всичките осем холандски палатки и от двата лагера и да ги откарат в лагера „Ужас“, за да могат да бъдат използвани, ако в скоро време се наложи някоя друга група да излезе в ледовете. Ала духаше твърде силен вятър и хората бяха прекалено уморени, макар и да бе минало само едно денонощие от началото на похода. Крозиър се посъветва с лейтенант Литъл и двамата решиха, че ще е достатъчно, ако вземат три палатки от този лагер. Може би щяха да се чувстват по-добре на следващата сутрин, след нощуването в морски лагер „Две“.

На втория ден на похода, 23 април 1848 година, трима от мъжете във впряговете се пречупиха. Единият започна да повръща кръв. Другите двама просто паднаха върху леда и бяха неспособни да теглят през целия остатък от деня. На единия от тях му се наложи да се качи в една от шейните и да бъде возен.

Тъй като не желаеха да съкращават броя на въоръжените охранители отпред, отзад и отстрани на процесията, Крозиър и Литъл сами се впрегнаха в хамутите и участваха в теглене на шейните през по-голямата част от този безкраен ден.

През втория ден на похода не им се наложи да преодоляват толкова високи тороси, а и предишните отряди с шейни бяха отъпкали този отрязък от леда като градски път, но силният вятър и снежната виелица неутрализираха почти напълно тези преимущества. Мъжете във впряговете не можеха да виждат шейните на повече от петнайсет фута пред очите им. Морските пехотинци и въоръжените моряци, които охраняваха отряда, не виждаха нищо, когато се отдалечаха на двайсетина фута от шейните, така че бяха принудени да крачат съвсем наблизо, за да не се изгубят. Така че нямаше никаква полза от тях като охрана.