Дан Симънс - Ужас

— Помисли си колко допълнителни провизии можеха да се съберат в трюмовете на двата ти кораба, ако ги нямаше тези проклети двигатели — продължи да упорства Рос.

Франклин се огледа, сякаш търсейки спасение, но всеки разговаряше оживено с някой друг.

— Имаме повече от достатъчно запаси за три години, сър Джон — каза той най-накрая. — Или за между пет и седем години, ако се наложи да намалим дажбите. — Той отново се усмихна, опитвайки се да очарова киселата физиономия срещу себе си. — Освен това и „Еребус“, и „Ужас“ имат централно отопление, сър Джон. Нещо, което, сигурен съм, бихте оценили на вашия „Виктъри“.

Бледите очи на сър Джон Рос проблеснаха студено.

— „Виктъри“ беше смачкан като яйце между ледовете, Франклин. Модното парно отопление не би могло да помогне с нищо, не мислите ли?

Франклин се огледа, опитвайки се да срещне погледа на Фицджеймс. Или поне на Крозиър. На някого, който да му се притече на помощ. Изглежда, никой не забелязваше стария сър Джон и пълния сър Джон, заети тук с толкова сериозен, макар и неравностоен спор. Премина един сервитьор и Франклин остави недокоснатата чаша с шампанско върху подноса му. Рос гледаше изпитателно Франклин с присвитите си очи.

— А колко въглища са необходими, за да топлят един от корабите ви в продължение на един ден? — попита настойчиво старият шотландец.

— О, изобщо не знам, сър Джон — отвърна Франклин с очарователна усмивка. Той наистина нямаше никаква представа. Нито пък този въпрос го вълнуваше особено. Инженерите отговаряха за парните двигатели и въглищата. Адмиралтейството сигурно беше направило необходимите изчисления.

— А аз знам — каза Рос. — Ще изразходвате по сто и петдесет фунта 22 22 Мярка за тежест, равна на 0,453 кг. въглища на ден само за да постъпва топла вода в тръбите, затоплящи каютите на екипажа. И по половин тон на ден от скъпоценните ви въглища само за да работи парният двигател. Когато сте на път — очаквай около четири възела скорост от тези грозни кораби-бомбардировачи — ще изгаряте от два до три тона въглища дневно. И много повече, ако се опитвате да си преправите път между ледовете. Колко въглища взимате със себе си, Франклин?

Капитан сър Джон махна с ръка с жест, за който осъзна, че е пренебрежителен, ако не и почти женствен.

— О, някъде около двеста тона, милорд.

Рос отново присви очи.

— За да бъдем точни, по деветдесет тона на всеки от двата кораба — отсече той. — И то когато се заредите догоре в Гренландия, преди да сте пресекли Бафиново море — когато навлезете в истинските ледове, ще са ви останали много по-малко.

Франклин се усмихна и не отговори.

— Да предположим, че достигнете до мястото за зимуване със седемдесет и пет процента от първоначалните деветдесет тона — продължи Рос настъплението си като кораб през крехък лед. — Значи ви остава колко… за колко дни работа на парния двигател при нормални условия, а не в ледовете? Дванайсет дни? Тринайсет? Две седмици?

Капитан сър Джон Франклин нямаше дори най-малка представа. Неговият ум, макар и да беше ум на професионалист мореплавател, просто не работеше по този начин. Вероятно очите му бяха издали внезапната му паника — не заради въглищата, а задето се беше проявил като идиот пред сър Джон Рос, — защото старият моряк сграбчи със стоманена хватка рамото на Франклин. Когато Рос се наведе към него, капитан сър Джон Франклин надуши миризмата на уиски в дъха му.

— Какви са плановете на Адмиралтейството за спасението ви, Франклин? — проскърца Рос. Гласът му беше тих. Отвсякъде се носеха смях и глъчка, обичайни за късните часове на приемите.

— Спасение? — примигна Франклин. Мисълта, че двата най-модерни кораба в света — с подсилени корпуси за плаване през ледовете, оборудвани с парни двигатели, запасени с провизии за пет или повече години и притежаващи екипажи, грижливо подбрани от сър Джон Бароу — може да имат нужда от спасение, изобщо не му се побираше в ума. Идеята беше абсурдна.

— Планираш ли да правиш складове със запаси по пътя ви през островите? — прошепна Рос.

— Складове? — попита Франклин. — Да оставям провизиите ни по пътя? А за какво ми е да правя такова нещо?

— За да можеш да осигуриш на хората си подслон и храна, ако ви се наложи да се връщате пеша през ледовете — изсъска Рос свирепо, с блясък в погледа.

— А защо трябва да се връщаме към Бафиново море? — попита Франклин. — Целта ни е да преминем през Северозападния проход.