Линда Лафърти - Нощите на османската принцеса

Ала днес принцесата се появи с лице, покрито със синя коприна. Да не би някой в царското семейство да бе умрял? Някоя любима племенница или племенник? Или султанът бе удавил някоя от предишните си любими съпруги?

Продавачът на кестени задъвка замислено мостра от стоката си и се зачуди какво ли би могла да вещае подобна внезапна промяна.

Иван Постивич седеше на ръба на койката си и разглеждаше сабята си. На места беше нащърбена и одраскана толкова дълбоко, че вече не подлежеше на поправка. И всяка драскотина му навяваше някакъв спомен.

Драскотините и нащърбяванията по меча му бяха получени все в служба на султана — било срещу гърците в Пелопонес, било срещу руснаците във Влашко. Спомняше си добре звука от разсичането на череп — острието потъваше в мозъка бързо и лесно като нож в пъпеш. Беше се бил срещу прегладнелите разбойници, които се бяха опитали да оберат пратката с френско шампанско и бренди за султана — мечът му бе посякъл краката на не един и двама от тях, докато бягаха, опитвайки се да се спасят от сигурна смърт.

Да, славата на Ахмед Кадир бе станала толкова голяма, че бе достигнала до вътрешния двор на Топкапъ сарай и бе разпалила завистта на младия принц Махмуд много преди той да стане султан. Пътищата на живота им се отличаваха със забележителни прилики. Султанът и войникът бяха на една и съща възраст, и двамата бяха обучени и тренирани в границите на двореца.

Още като момче Ахмед Кадир бе работил с най-непокорния от всички коне, благодарение на което бе спечелил неохотното уважение на турския господар на конете. Ала най-голяма слава му бяха донесли уменията му в турнирите по джирит, защото, въпреки размерите си, качен на коня си, Ахмед Кадир беше пъргав като акробат и успяваше да избегне всяко копие, което прелиташе над главата и коня му.

— Той обикаля коня като маймуна на дърво! — дивеше се султан Селим Трети, докато наблюдаваше състезанията по джирит. — Каква пъргавина само!

— Да, същинска маймуна — промърморваше завистливо до него Махмуд.

Господарят на конете прочисти гърлото си, обърна гръб на младия принц Махмуд и каза на Селим Трети:

— Някой ден Ахмед Кадир ще стане велик кавалерист, султане мой, и макар да е роден в северните земи, той е турчин до мозъка на костите си! Ще направи всичко да спаси коня си и ще остане без него на бойното поле, ако прецени, че ще има по-голямо предимство, щом се бие като пешак! Трябва да знаете, че пехотата го уважава не по-малко от кавалерията! Той ще бъде истинско вдъхновение за османската армия на бойното поле и ще спечели множество битки, ако е рекъл Аллах! Той е роден водач и войниците очакват от него да ги води, като му се доверяват напълно!

Махмуд си спомни дословно тези думи, когато братовчед му Селим беше насечен на парчета от еничари бунтовници, нахлули в Топкапъ сарай. По онова време Ахмед Кадир беше само едно момче, чиято орта беше изпратена в пограничните райони с Влашко, за да се бие с руснаците. Войниците, които подкрепяха полубрата на Махмуд — Мустафа Четвърти, в борбата за трона и които извършиха покушението срещу султана, бяха съвсем малка фракция. И въпреки това всеки път, когато затвореше очи, Махмуд виждаше еничарите, които претърсваха двореца, за да убият и него. Мустафа нямаше търпение да пролее кръвта на всички претенденти за трона от мъжки пол, които биха могли да го изместят. И Махмуд никога нямаше да забрави ужаса, който бе преживял, и това, че успя да избегне на косъм съдбата на братовчед си. Майка му Накшидил го скри в една фурна, докато неин слуга отвличаше вниманието на еничарите. Скрит във фурната, Махмуд се бе разтреперил от страх, а пепелта от дървата, която влизаше в ноздрите му и го караше да кихне, увеличаваше още повече ужаса му. От другата страна на вратичката на фурната чуваше виковете и тежките стъпки на еничарите.

Години по-късно, малко след като стана султан, Махмуд се замисли сериозно за властта, която един ден Ахмед Кадир би могъл да има над еничарите. Спомни си убийството на братовчед си и потрепери при спомена за стъпките пред вратичката на фурната, където бе намерил убежище. Към този момент Ахмед Кадир вече се бе доказал многократно на бойните полета далече от столицата. Сега вече собственият велик везир на Махмуд бе започнал да се хвали с безстрашието на великана: как се впускал със сивата си петниста кобила в битка и как избягвал стрелите и копията на противника с умопомрачителна пъргавина. И точно както бе предрекъл господарят на конете — в последната, решаващата битка срещу гърците еничарят Кадир бе оставил коня си при своя коняр и бе повел пехотата славно напред, размахвайки меча си и покосявайки врага си така, както жътвар коси житните класове.