Бен Кейн - Ханибал - Врагът на Рим

— Събуди се!

Ханон усети как някой го побутва по гърба. Бавно дойде на себе си. Лежеше на една страна, все още вързан като кокошка, която ще сложат в тенджерата. Цялото тяло го болеше. Главата, коремът и слабините му очевидно бяха получили специално отношение. Дишането беше същинска агония и Ханон заподозря, че има две-три пукнати ребра. Усещаше вкуса на кръв в устата си и внимателно провери с език дали всичките му зъби са си на мястото. Бяха, за щастие, макар че два се клатеха, а горната му устна беше сцепена и подута.

Отново го смушкаха.

— Ханон! Аз съм, Суниатон.

Най-сетне погледът му се фокусира върху приятеля му, който лежеше само на стъпка-две от него. За негова изненада двамата се намираха на предната палуба под навеса. Сами, доколкото можеше да определи.

— Беше в безсъзнание часове — загрижено каза Суниатон.

Ханон осъзна, че е доста по-хладно. През процепа между парапета и навеса видя, че небето е станало оранжево. Наближаваше залез-слънце.

— Ще оживея — изграчи той. Спомените му внезапно се върнаха. — Какво стана с теб? Варсако…? — Не успя да довърши въпроса.

Суниатон направи кисела физиономия.

— Добре съм — каза той и за изумление на Ханон се ухили. — Варсако не беше в състояние… нали се сещаш.

— Добре! Шибано копеле. — Ханон се намръщи. — Защо хората му не ме убиха?

— Щяха да го направят — прошепна Суниатон. — Но…

Приятелят му млъкна, когато стъпалата към главната палуба изскърцаха. Някой идваше. Миг по-късно египтянинът се изправи над Ханон.

— А, свестил си се — каза той. — Добре. Онези, които спят прекалено дълго след подобен побой, често не се събуждат.

Ханон го изгледа кръвнишки.

— Не ме гледай така — укори го египтянинът. — Ако не бях аз, щеше да си мъртъв. И най-вероятно изнасилен преди това.

Суниатон трепна, но яростта на Ханон не знаеше граници.

— И какво, благодарен ли трябва да бъда?

Египтянинът клекна до него.

— Борбен дух, а? За разлика от приятеля ти. — Кимна одобрително. — Надявам се да те продам за гладиатор. Ще е загуба да попаднеш на полето или да станеш домашен роб. Можеш ли да се изправиш?

Ханон му позволи да му помогне да седне. Пронизващата болка в гърдите го накара да се намръщи.

— Какво има?

Ханон беше объркан от загрижеността на египтянина.

— Нищо. Само няколко счупени ребра.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че да.

Египтянинът се усмихна.

— Добре. Помислих си, че съм се намесил прекалено късно. При Варсако понякога се случва от играчка да стане плачка.

— „Играчка“ ли? — изсумтя Суниатон.

Египтянинът махна пренебрежително с ръка.

— По принцип изчуква нещастника, който хване окото му. Обикновено по няколко пъти на ден. Стига да е само това, бива. Не се отразява на пазарната цена. Но след онова, което му направи, щеше да убие и двама ви. Нямам нищо против да се забавлява, но не бих допуснал да похабява ценна стока. Затова сте тук, където спя аз. Варсако има ключ за клетката и като нищо би забил нож между ребрата ви при удобен случай.

На Ханон страшно му се искаше да сключи ръце на гърлото на капитана и да стиска, докато не изтрие самодоволната му физиономия. Жегна го, че животът им е бил спасен по чисто финансови причини. Дълбоко в себе си обаче не беше изненадан от постъпката на египтянина. Веднъж беше видял как баща му по същите причини беше заповядал на един роб да спре да бие едно муле.

— Това е най-доброто място на кораба. Има слънце, а ще хванете и прохладния ветрец. — Египтянинът се изправи. — Възползвайте се максимално. Пътуваме към Сицилия, а после продължаваме към Италия — каза той и си тръгна.

— В Иберия или Нумидия поне щяхме да имаме някакъв шанс да пратим вест до Картаген — отчаяно изпъшка Суниатон.

Ханон кимна горчиво. Вместо това щяха да бъдат продадени на най-големите врагове на народа им — като гладиатори.

— Не може Мелкарт да е единственият виновник за тази участ. Има нещо повече. — Замисли се защо ли им е било писано да ги сполети такава ужасна съдба. Изведнъж споменът за това как беше избягал от къщи се върна с пълна сила. Ханон изруга. — Ама че съм глупак!

Суниатон го погледна объркано.

— Какво има?

— Не помолих Танит за благословия, докато прекрачвах прага.

Суниатон пребледня. Макар да беше представяна като непорочна майка, Танит бе най-важното картагенско божество. Тя бе също и богиня на войната. Разгневяването ѝ можеше да доведе до наказание.

— Не е престъпление да забравиш — каза той и бързо добави: — Но все пак трябва да я помолиш за прошка.