Свобода Бъчварова: Сборник "Земя за прицел" (от 1 до 5 та част)

Архитектът на тази сграда бе един млад французин, полъгал се по безотговорните обещания на някой си български политик, посетил Париж. Тук той бе очаквал да намери неразорано поле за своя талант и да спечели несметни богатства, но бе смазан от ориенталската действителност и единственият паметник, който остави зад себе си, бе банката „Скарлатов“. Хонорарът за проекта едва покри разноските за завръщането му. Скарлатов не обичаше да дава пари. Предложи малко, съвсем малко. Архитектът се бе поболял по Франция, по Париж. Не му оставаше друг изход и прие. Но Скарлатов бе взискателен, прекалено взискателен клиент. Той изтормози това парижко момче. Талантливите хора трябва да се държат полугладни, обичаше да казва Скарлатов, иначе талантът им ще повехне. Така се създаде това малко произведение на архитектурата. Сега къщата, според него, струваше повече от петстотин хиляди лева. Но той не бе убеден, че сградата е най-важното в една банка. Той бе виждал кантори от сковани дъски направо на земята в големите пристанища, само с една маса и стол, където обаче се разиграваха милиони. Повтори си наум турската поговорка: „Не продава кюшето, а Кьосето!“. Е, добре… вярно е, че Банката е на кьошето, но аз не съм кой да е! Аз именно съм Кьосето, който продава…

По каменните стъпала с радостен лай и скимтене право към него се изкачваше едно четинесто кученце. Краката му бяха къси и то трудно преодоляваше стъпалата. Бе неопределена порода — с удължено тяло, щръкнали уши и кафеникаво-жълтеникав цвят на козината. Бе го взел случайно или по-скоро то бе тръгнало след него при една от следобедните му разходки. Взе го от съжаление, защото бе гладно, измършавяло, с проскубана козина, но с весели очи и походка на младо конче. Даде го на коняря да го изчисти и нахрани. Сега то придружаваше стария банкер в следобедните му разходки. Кученцето не бе нито породисто, нито особено умно, нито ставаше за лов, нито бе добър пазач. Но то притежаваше две качества, които банкерът ценеше най-много и които никога не бе открил в себеподобните — благодарност и любов. Нарече го Баязид, въпреки че нямаше нищо свирепо в него. Сега кученцето се заумилква около краката му. Той леко го побутна с бастуна, усмихна се и предвождан от него, заслиза по каменните стъпала към кръстовището на „Дондуков“, „Търговска“ и „Леге“, където бе неговата Банка, неговият дом, неговата крепост.

Обедът протичаше мълчаливо, при пълна тишина. Старият банкер седеше сам на огромната маса в трапезарията и знаеше, че притеснява всички домашни, но изпитваше чувство на злорадство, че не само той се измъчва. Кочияшът Никола, надянал сега като английски камердинер [27]панталон и жилетка на райе, му прислужваше заедно с една възрастна, пълна жена, облечена в черни полуселски дрехи. Едно момиче-прислужничка влезе в трапезарията. Носеше табла с чинии. Банкерът намръщен я погледна. Таблата в ръцете на момичето се разлюля и една чиния падна на пода, като се счупи. Явно бе неопитно. То се смути и цялото му лице пламна. Никола и жената мълчаливо му помогнаха да събере счупените парчета. После момичето излезе. Таблата взе Никола.

— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.

— Вино да налея ли? — попита Никола.

Но въпросът му остана без отговор. Никола излезе с таблата и след малко пак се върна в трапезарията, като застана безмълвно до жената в черно. Старият банкер едва допря салфетката до устните си. Това беше знакът, че е свършил. Почти не беше докоснал ястията. Той не ядеше много. Напоследък не се и сещаше за ядене. Трябваше с усилие на волята да се храни. Обикновено обядваше в „Юнион-клуб“ [28]и много рядко у дома. Но независимо дали е навън, или в къщи, обедът, който се състоеше от супа, няколко блюда, десерт и вино, се приготвяше всеки ден. Той си спомни някога, когато бе жив баща му, как на огромната софра сядаха всички върху възглавниците на пода — и банковите служители, и изкупчиите, и търговците, специално поканени, и всички домашни, и случайни гости и клиенти, дошли по работа около часа за ядене… След прочитане на молитвата всички чакаха баща му пръв да почне и тогава мълчаливо се нахранваха. Но обедът траеше дълго и когато идваше редът на шербетите и кафето, започваше моабетът. Всички взимаха участие, говореха, смееха се, понякога викаха и се караха, и в миговете тишина отвън долитаха, през широко отворените прозорци, виковете на продавачите, шумът на улицата и само ако малко се надигнеш, можеше да се види като на длан и Златния рог, и Покрития мост, и лодките, платноходките, каиците, а по-навътре — европейските параходи, бълващи кълба дим, да се види цялата тая паплач, дошла за печалба във Великия град Истанбул…