Свобода Бъчварова: Сборник "Земя за прицел" (от 1 до 5 та част)

Някой извика:

— Борисе!…

Възрастният мъж се извърна. Към него идваше един набит мъж с черна брада — облечен небрежно, с разкопчан редингот. Цилиндъра си носеше в дясната ръка. Задъхваше се, защото бе бързал да го настигне. Левият ръкав на редингота бе прегънат и закопчан с безопасна игла. Той нямаше лява ръка.

— Видях те, че си тръгна. Защо ме остави сам? — попита мъжът без ръка.

— Нямаше какво да правя там. Комисията е съставена от некомпетентни хора. От нас, депутатите, се иска да дадем предложение по ремонта и преустройството на Народното събрание. И вместо да вършим работа, почнахте да се карате за суми от сто лева!… Това здание е лицето на нацията, а прилича на кокошарник!…

— Е, да, ти, банкерът Скарлатов — най-големият в тая пикана страна, можеш да се смееш на сто лева!… Но аз знам какво значат те за бедните наши поборници, които не можаха за таксират [1] Таксират (ар.-тур.) — беда, нещастие, загуба. Бележката и следващите я до края на произведението, с изключение на френските изрази, е изнесена в отделен раздел „Пояснителни бележки“, с посочване на страниците, на които се среща обясняваната дума, между страници 297 и 309 на хартиеното издание. Автор: Проф. Цветана Тодорова. да пукнат на Шипка!… Та и аз барабар с тях, ами останах сакат!…

— Защо винаги подчертаваш загубата на ръката си?

— Ръката е нищо! На Шипка аз погребах сърцето си.

Старият банкер се усмихна. Явно трябваше да възприеме тоя витийски [2] Витийски (прилагателно). Производно от вития (книж.) — сладкодумен, красноречив оратор, но който си служи с надути фрази. , приповдигнат начин на изразяване, прилаган почти от всички, и затова каза:

— Сърцето на един от най-големите политици в страната, на най-големия журналист и полемик Димитър Петков [3] Петков, Димитър (1858–1907) — политически и държавен деец, публицист. Роден в добруджанското село Башкьой, в околията на Тулча. Сподвижник, съратник и съмишленик на Захари Стоянов и Стефан Стамболов. Хъш в Букурещ, четник при войводите Филип Тотю и Панайот Хитов. Като доброволец под Самарското знаме в руско-турската освободителна война загубва ръката си, откъдето получава прозвището Чолака (на турски — еднорък). Викали са му и Свирчо, под който псевдоним издава вестник „Свирка“, където е печатал своите шумни фейлетони и статии. След освобождението има сложна и трагична съдба. През стамболовисткия режим (1887–1894) е министър, кмет на София, председател на IV Велико Народно събрание и на VI и VII Обикновено Народно събрание. През втория стамболовистки режим (1903–1908) е министър на вътрешните работи и министър-председател. На 6 март 1907 г. е убит от наемна ръка. не е погребано! То гори за ужас на враговете на Народнолибералната партия!…

— Мамицата им ще разплача! Аз не съм погребан! Аз съм жив! Ще видят те!…

— Кой имаш предвид?

— Генералчетата начело с двете мръсни копелета, двата башибозука [4] Башибозук (тур.) — 1. Нередовна турска войска от XVIII и XIX в., известна със своята жестокост и безчинства. 2. Размирници, сбирщина, която се отдава на безчинства. , двата пладнешки хайдука Рачо [5] Петров, Рачо (1861–1942) — буржоазен военен и политически деец, генерал. Началник-щаб на армията (1885–1894), министър на войната (1894–1896), министър-председател (1900–1901, 1903–1906). и Савов [6] Савов, Михаил (1857–1928) — генерал, министър на войната във втория кабинет на ген. Р. Петров, в който министрите били изключително народнолиберали (стамболовисти). Известен с разкритата скандална афера през 1903 г. при възлагане доставката на 7 млн. патрона за българската армия на известна австрийска военна фабрика. Агентът на фабриката в София дал голям подкуп на министър-председателя Р. Петров и на военния министър М. Савов. В кореспонденцията си до фирмата във Виена българският агент нарича Р. Петров и М. Савов с условните имена Жан и Шарл. През 1912–1913 г. е заместник-главнокомандващ на българската армия, чийто главнокомандващ е цар Фердинанд. През 1920 г. е пълномощен министър в Париж. Умира във Франция. И двамата генерали, въпреки че са от първите образовани и обучени български офицери, въпреки доказаните си военни способности, стават фаворити в двора на кобургската династия в България и сляпо провеждат политиката и личната воля на Фердинанд. Участват в тъмни сделки за лично обогатяване. И двамата са съдени от специален Държавен съд за нарушение на конституцията и за корупция. , седнали на най-святото място — в Народното събрание!… Ако станеше Стамболов [7] Стамболов, Стефан (1854–1895) — възрожденски революционер, член на БРЦК. В 1876 г. участва в Старозагорското въстание и в подготовката на Априлското въстание. След Освобождението става един от най-изтъкнатите български държавници, един от строителите на буржоазнодемократичната българска държава с конституционна монархия. Изминава сложен и противоречив политически, идеен и нравствен път. Загива трагично от наемна ръка. Убийството му е подготвено от двореца. ОТ 1880 Г. е народен представител, през 1884–1886 г. е председател на Народното събрание. Участва в Съединението на Източна Румелия с Княжество България, а по-късно и на Фронта в Сръбско-българската война през 1885 г. След абдикацията на Александър Батенберг е назначен за регент в 1886 г. съдейства за избирането на Фердинанд Саксен-Кобург-Гота за княз на България в 1887 г. От 1887 Г. до 1894 г. е министър-председател. Бил е редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН — от 1884 г.), член-кореспондент на Белгийската национална академия по антропология, биология и праисторическа археология в Брюксел. …