Софи Оксанен - Чистка

Ингел щеше да сложи повече сол в соса.

1951, Западна Естония

Алийде осъзна, че пищеше, но вече не я беше грижа. Захвърли легена с вода на пода, запрати подире му шишенце „Червена Москва“, пръсна камарата схеми „Съветска жена“. Никога нямаше да си ушие талинска рокля по тези модели, никога нямаше да ходи на Естонската порта, хванала за ръка Ханс — безгрижна, понеже нямаше да я срещнат познати мъже, красива, понеже минувачите нямаше да я разпознаят. Никога нямаше двамата да вършат нещата, за които бе бленувала през последните месеци до хъркащия Мартин. Ханс бе обещал! Алийде крещя, докато пресипна. Какво като се събуди мъжът й, какво я е грижа за каквото и да било, когото и да било, когато и да било, вече не й пукаше за нищо, всичко бе пропаднало. Всичките тези трудности! Всичките усилия! Събирането на такси от бездетните! Целият този къртовски труд, безсънните нощи и животът, повехнал от ежедневен страх, смрадливата плът на Мартин, безкрайното му кимане, постоянните лъжи, вечната неразбория в леглото му, неспирното треперене, джвакащите от пот подплънки под мишниците на роклята й от изкуствена коприна, косматите ръце на зъболекаря, лепкавият поглед на Линда след онази нощ, лампите и войнишките ботуши, за всичко щеше да му прости, всичко щеше да забрави само за един ден с Ханс в парка на Талин. Затова полагаше грижи за кожата си, затова миеше лицето си с гъша мас по няколко пъти на ден. За да не прилича на селянка. Вече никога нямаше да ги разпитват, ни веднъж — щяха да останат на спокойствие, ала това не носеше никаква стойност на Ханс! Не молеше за нищо, освен един кратък миг с него в парка. Бе го хранила и обличала, бе му топлила вода за къпане, бе взела ново куче пазач и му бе набавяла вестници, бе му носила хляб, масло и мътеница, бе му кърпила чорапите, бе му уреждала лекарства и ракия и писала писма, бе направила всичко по силите си, за да се чувства добре. Питал ли я бе дори веднъж как е успявала? Притеснявал ли се бе за нея някога? Беше готова да заличи всичко, да зареже всичко, беше склонна да му прости за целия срам, на който бе подложена. А какво направи Ханс? Излъга!

Никога не бе възнамерявал да се разхожда с нея в парковете на Талин.

Пък и онези писма…

Ханс бе загубил съзнание. Алийде настъпи рамото му, ала той не помръдна.

Отиде да провери състоянието на Мартин. В абсолютно същото положение. Не, не би могъл да се събуди току-така. Бе оставила до ботуша му празна кофа, в случай че се надигне. Дрънченето щеше да я предупреди. Ведрото си стоеше на мястото непокътнато, на една ръка от умивалника.

Алийде се върна в кухнята да нагледа Ханс, извади табакерата от джоба му — трите й лъва бяха избледнели — и си запали папироса. Въздухът напираше в дробовете й на мощни талази, от дима й се докашля, но положението леко й се изясни.

Изми ръце.

Изля почервенялата вода в кофата за изхвърляне.

Взе валериан и седна да изпуши втора папироса.

Отиде до Ханс.

Извади от кухненския шкаф цяра за лоши сънища, който бе приготвила сама, и отвори устата му.

Той се събуди, кашляше и храчеше. Част от съдържанието на шишенцето изтече на пода.

— Това ще ти помогне — прошепна му.

Ханс отвори очи, погледна някъде покрай нея и преглътна.

Алийде положи главата му в скута си и зачака.

Донесе въже, завърза краката и ръцете му и го довлече до стаичката, захвърли дневника отгоре му, взе чашата на Ингел от полицата и я скри в джоба на престилката си.

Покри го.

Целуна го по устата.

Затвори вратата.

Залости я.

Запуши дупките за въздух.

Издърпа шкафа пред вратата и отиде да измие кръвта от пода в кухнята.