Колин Фальконер - Пътят на коприната

— Монке? Мъртъв? — повтори Джерел. Вече беше пиян. Прекалил беше с кумиса. Непрекъснато прекаляваше с него.

Възцари се продължително и страшно мълчание. Смъртта на Монке означаваше, че животът на всички им вече няма да е същият. Със смъртта на Великия хан светът необратимо щеше да се промени.

— Монке е мъртъв, така ли? — попита пак Джерел.

На никого не правеше впечатление, че е пиян, за татарите пиянството не беше срамно. Но за един предводител, за един хан, да е пияница, не беше добродетел. Да се надяваме, че никога няма да стане такъв , помисли си Хутлун.

— Повикали са те на курултай, на съвет ли? — поинтересува се Текудай.

— Да. Всички татарски ханове са призовани в Каракурум за избирането на нов хаган.

— Монке е мъртъв, така ли? — пак попита, заваляйки думите, Джерел. Намръщи се и поклати глава, сякаш не разбира смисъла на думите.

— Кой ли ще бъде? — запита се Намби, без да обръща внимание на бръщолевенето на сина на мъжа си.

Кайду впи поглед в огъня.

— Хулегу отсъства от Каракурум вече десет години, воюва на запад. От другите братя на Монке само Арик Буке носи сърце на татарин. Хубилай, внукът на Чингис хан, иска да бъде хаган, но твърде дълго време е прекарал в Китай.

Разнесе се висок, хъхрещ звук, все едно камила пръхти пред кладенец. Джерел беше заспал и гръмко хъркаше.

— Страхувам се, че Монке ще е нашият последен хан на хановете — сподели Кайду.

Отново се умълчаха, наплашени от думите на баща им.

— Берке е далеч на север, в Русия, със Златната орда. Никога няма да се върне и няма да се поклони на правото на своите братя. Хулегу също си е уредил царство на запад и се съмнявам, че ще превие коляно на курултай. Нашият велик народ се дели и това деление крие огромна опасност за нас. — Погледна към Хутлун, неговата дъщеря, шаманката, ясновидката на клана. — Тази вечер трябва да се свържеш с духовете — каза й той. — Трябва да видиш как искат да постъпим.

С непокрита на вятъра глава и увит около врата си шал, Хутлун стоеше сама на хребета, наричан Жената се отдалечава.

Коленичи девет пъти според обичая в чест на Тенгри, Господаря на Синьото небе. Поръси с кобилешко мляко земята като дар към духовете, които живееха на планината, пръсна още и една силна струя като жертва за водните духове.

След това се върна в юртата си, където прегръдката на кумиса и хашиша я обгърна и тя затанцува в сладката и сладостта тъмнина сама с предците си и великата звезда, която светеше през дупката за дима на покрива. Сенките се полюляваха и прокрадваха, стенанието на вятъра беше съставено от хиляда гласове на мъртви, оживели от ритъма на шаманските тъпани.

Но всичко, което й показаха обвитите в дим съновидения за бъдещето, беше за мъж с огнена коса, който язди кон, бял като сняг и широк като як; зад него вървяха двама мъже, единият облечен в черно, другият в бяло с кръст с цвят на кръв, изрисуван на гърдите му.

И в съня й мъжът с коса като огън се върна от планината с трупа на бяла коза, положи го в краката на баща й и обяви, че Хутлун е негова.

Пътят към Алепо

В маслинените дръвчета зад алените пламъци на лагерния огън танцуваха сенки. Цепеницата изпращя и се преобърна в пламъците, избухнаха искри. Привързаните с въжета коне се извиваха. Уилям, Жосеран и Жерар стояха приклекнали близо един до друг, за да се топлят, и тихо си говореха.

Войниците на Боемунд спяха, с изключение на двамина, които Жосеран беше оставил на пост около стана им. Слугите се бяха присвили под каруците. Юсуф, възрастният арабин водач, беше единствената друга душа, будна в този час, но беше усетил враждебността на Уилям и се държеше настрана, по-далеч от огъня.

Жерар, слаб младеж с оредяла коса и остра брада, се обаждаше рядко и се задоволяваше само равнодушно да разбърква огъня с дълга пръчка.

Уилям не сваляше поглед от Жосеран. При пътуването до Антиохия рицарят си беше направил чалма и я носеше на главата си, покриваше и лицето си, за да го предпази от вятъра и слънцето.

— Приличаш на сарацин — укори го Уилям.

Жосеран го погледна. Устните на монаха бяха напукани, а кожата на лицето му вече се лющеше заради въздействието на безмилостното слънце върху голата кожа.

— А ти приличаш на попарена праскова.

Уилям улови Жерар да се подсмихва.

— Този кръст, който носиш, не спира да привлича вниманието ми.

— Даде ми го един приятел в Акра. Евреин.

— Ти имаш приятели евреи, така ли? — изсъска Уилям. Това потвърждаваше най-лошите му подозрения.