Антон Дончев - Време разделно

Преди тридесет години над Родопите мина черната буря на девшурмето, кръвния данък, и хиляди родопчани отидоха да се бият под свещеното знаме на пророка.

— Тия са спахии — рекох му, — а отвлечените българчета стават еничари. Еничарите вървят само пеша, пък тия бяха конници.

— Зная — отвърна ми той.

И повече и дума не продума за турците, а не можеше да не се разтревожи, защото те отиваха към неговите села.

Когато се върнахме при гроба, Манол ме накара да напиша на челото на жена му годините на живота й. А написах с въглен само годината на смъртта й, та сложих кръст, защото, като помисли човек, само годината на смъртта и само смъртта имат значение и само чрез смъртта си людете показват какво струват.

Манол положи черепа върху другите кости, набра китка пресни цветя, та сложи и тях върху костите и като взе сандъчето, тръгнахме към воденицата на дядо Галушко Белия.

И когато стигнахме дядо Галушковата воденица, която е на извора над село Подвис, Манол слезе от коня си и го поведе. Излязохме ли на поляната пред воденицата, видяхме Елица, стъпила на мраморния камък отдясно на вратата, да реше с костен гребен косата си. Защото Елицината коса, когато се разплетеше, се влачеше по земята, та трябваше да я реше стъпила нависоко. А когато я заплетеше, косата й стигаше до средата на прасците и плитките бяха дебели колкото ръката й. Цветът на косата беше като на кестен, който току-що се е излюпил от зеленото си яйце.

Тогава Манол се спря и загледа Елица. Видях на лицето му израз, що не можах да разгадая. Зъбите му бяха стиснати, а устните леко разтворени. Очите му не видях.

Елица скочи от камъка и се затича насреща му и косата й се влачеше след нея по тревата. Манол беше израсъл при дядо Галушко, който по негово време не бил дядо, а двадесет и пет годишен момък. Когато Маноловият син Момчил бил на три години, родила се Елица, та Елица и Момчил расли заедно и Елица била на Манола като дъщеря.

Тогава Елица погледна Маноловото лице и се спря.

От есента, откак не я бях виждал, тя беше узряла с една година, а сега, като я погледна Манол, узря с още една година. Тя сведе клепки, та не видях и нейните очи, а устните й подпухнаха и гърдите й издуха бялата риза.

Погледнах Елица, преместих поглед и на Манол. Видях го с други очи — млад беше още той, едва на четиридесет и нещо години, брадата му чернееше без бял косъм, гърбът му беше прав и плещите дръпнати назад.

Дълго мълчаха те, на крачка един от друг, и вместо да проговори първа Елица, пръв проговори Манол:

— Добър вечер, Елице.

Надвечер беше вече, макар да беше по-светло, отколкото горе на превала, защото лъхна вятър и небето се избистри, а орехът си шушнеше нещо.

— Добре дошъл, Маноле — отвърна Елица.

И за пръв път не му каза „бате Маноле“. Стоеше срещу му и не знаеше какво да прави. Друг път го прегръщаше през врата и диреше в торбата му, да види какъв дар й носи.

Много пъти съм виждал как жените не знаят какво да правят, щом застанат пред Манол, как кършат ръце и хапят устни — тъй изплашените сърни треперят и се щурат пред решетката на затворената мечка, макар да знаят, че тя нищо няма да им стори.

А Манол все стоеше неподвижен и гледаше девойката — докато Елица се обърна, вдигна косата си на лакът и притйча във воденицата.

Манол потърка челото си и бавно прекрачи след нея. На вратата из тъмнината на воденицата излезе и застана Севда, младата вдовица на заклания овчар, чиито кучета вървяха с Манол. Като я видяха, кучетата се втурнаха към нея и завряха глави в престилката й. А тя не отпусна ръце над тях, а стоеше на вратата, сложила длани над белия си врат. Вярно излезе, че на главата й няма черен ръченик и русата й коса златееше открита. А беше хубава като Магдалина или като Далила, която взела силата на Самсон.

Като я видя на вратата, Манол забави крачка, после изви и се обърна с гръб към нея, та се загледа в извора. Това не беше извор като извор, а езерце, широко двадесет крачки. И в средата му биеше из сърцето на земята водна струя, висока човешки ръст и широка колкото кръгла софра. И хвърлената нагоре вода падаше надолу като водопад, като Елицината коса, само че беше сребърна. И като падаше в езерото, бучеше и клокочеше ден и нощ.

— Доведох ти кучетата — рече Манол, ала все стоеше с гръб.