Антон Дончев - Време разделно

— Маноле кехая — тихо рече жената, а всред клокоченето на извора гласът й се промъкваше и точеше мек като паяжинна нишка. — Маноле кехая, защо не ме вземеш? И ти вдовец, и аз вдовица, ще си бъдем лика-прилика.

А той не й отговори и дори не я погледна.

— Страх ли те е? — попита го тя.

Тоя път Манол я погледна през рамо, ала пак нищо не й рече. И като че ли забрави думите й, унесен в свои мисли.

— Не ти ща ни венчилото, ни попа — ниско и притаено заговори Севда и се чуваше, че в гласа й няма наглост и присмех. — Прибери ме в къщата си да облегна глава на мъжко рамо. Омръзна ми да слагам глава на студено заглаве — и то кораво като камък.

— Кой чака на прага, когато заникне слънцето? Кой пее нощем, като се покаже месечината? — рече й Манол.

— Момци са това, Маноле, момчета, и не могат да стоят мирно. Мъжко рамо ми трябва мене, а не само ръка да посяга.

А Манол каза:

— Не се ли свениш от попа?

— Не е мъж той и не ме разбира. А ти ходиш вдовец като мене ето три години.

Манол отвърна:

— Не ходя като тебе.

— А не видях ли очите ти, като гледаше годеницата на сина си?

— Мълчи.

Тихо й го рече той, ала тя цяла се разтрепера, прибеля и потъна назад в тъмнината на воденицата.

— Отче Алигорко — рече ми след малко Манол, — извикай дядо Галушко.

Сякаш го беше страх да влезе във воденицата, където се скриха двете жени.

Елица и Севда вътре не видях. Дядо Галушко очукваше воденичен камък. Докоснах го по рамото, че беше пооглушал, повече от бученето на водите и тракането на воденицата, отколкото от старост, защото не беше твърде стар, макар и побелял. А му думаха Белия още преди да побелее, заради брашното и душевната чистота. Той чукаше и провлачено си пееше нещо, а под краката ни шумеше водата.

Той се обърна и ми се усмихна, а такава усмивка имаше само той — весела, печална, мъдра и кротка.

— Добре дошъл, попе — рече ми той. — Няма зърно, няма. Глад ни чака.

А усмивката му и думите му поотпуснаха сърцето ми, което ме стягаше от срещата с Караибрахим.

— Долу в Просойна слязоха турци — рекох му аз.

И добавих, като видях, че се задъха и очите му заблестяха, защото преди тридесет години с девшурмето прибраха и един негов син. Казах му като на Манол:

— Не са еничари, а спахии. Води ги един арнаутин. Много са.

— Синовете ми са вече големи, не могат да се превиват и агите няма да ги приберат. А внуци нямам — рече дядото, ала усмивката му беше крива.

Казах му:

— Манол те чака.

— Манол ли? — рече той. — Не съм чул да тръгват от селата за среща на овците при Плачлив камък.

Попитах го:

— Мирчо няма ли го? А той ми отвърна:

— Пасе кравите.

Отвърна ми вече на вратата, защото обичаше Манол като свой син, от една година нагоре го беше гледал.

А навън стояха отново един срещу други Елица и Манол. Тя беше заплела косата си и сложила бяла кърпа на глава.

— Защо се решеш на поляната, да се плашиш от хората? — попита я Манол.

— Тук си стои камъкът, откак го помня — отвърна му Елица. Тогава Манол се наведе, прегърна мрамора, който му стигаше, кажи-речи, до кръста, напъна се, вдигна го и като прекрачи тежко няколко крачки, пусна го на земята на скрито, до ореха. Дървото се разтресе и от него капнаха пожълтели реси.

А като се обърнах, видях до мене Севда, излязла нечуто след Елица от другата врата. Дишаше пресекнато и гледаше като уплашена.

Пътят слизаше стръмно надолу и копитата на конете чаткаха върху облите камъни на калдъръма. Все още от двете страни се вдигаше могъща стара гора, ала всеки път, когато излезехме на поляна, виждахме напред и вдясно плочите от покривите на първото село и всеки път те идеха по-близко. А голямата бяла къща, конакът на местния ага, все още събираше последната светлина на деня и светеше пред нас, на отсрещния склон на планината.

Не видяхме кога излязоха конниците из къщата. Видяхме ги, когато пресичаха изгърбения каменен мост над реката — около 30–40 души, които бързаха да ни посрещнат. От високото се виждаше как пришпорват конете си.

Срещнахме се извън селото, там, където пътят пресичаше широка поляна. Щом излязоха от гората, водачът на хората от селото спря коня си. Конниците му излизаха вляво и вдясно от него и се нареждаха като извит лък, издут към нас. А ние идехме насреща им в права редица, като стрела.

Приближавахме ги ходом и преди да спрем, успях да ги разгледам. Начело стоеше възрастен човек на огромен кон, от ония, които на Запад отглеждаха от векове. Преди те бяха бойни коне на тежките рицари, сега теглеха огромни коли и оряха с двойни плугове. Чудно беше, че такъв кон е попаднал в сърцето на Родопите. Хората бяха въоръжени, ала личеше, че са възседнали набързо конете си — някои яздеха без седла, едни бяха без шапки и в косите им стърчеше слама, ръцете на други бяха кални. Сварили ги бяхме, като работят, тия слуги войници, ала държаха оръжието си с привикнали, опитни длани и ни гледаха изпод вежди, без страх. Около агата имаше пет-шест души, обкичени с пищови, ножове и ятагани, върху стъкмени коне — тия навярно бяха телопазители.