Антон Дончев - Време разделно

До натоварените мулета и коне вървеше празен оседлан кон. Стопанина му го заклали още подзиме, като се скарали арнаути и наши на един мост, та сега връщаха коня му, да се разтъжи жена му и да облегне чело на студеното седло. А бил той женен само от пролетта. Ала се говореше тихо, че невястата му, като чула страшната вест, не нахлупила до вежди черен ръченик, ами дръпнала назад бяла кърпа, да се ветрее русата й коса, и взела да не залоства вечер портите си. Овцете на убития ги продали, с тях и кучетата му, а пет кучета се върнали и понеже нямаха стадо, давеха се с останалите псета, които бяха три пъти повече от овчарите. Затова тия пет псета вървяха с Манол Стоте братя, когото и бесните кучета не лаеха. И най-злото куче се смиряваше пред погледа му и лягаше в краката му, та овчарите думаха: „Добре, че не си роден крадлив, Маноле.“

А когато полето почна да се повдига и ни лъхна снежният дъх на планината, овчарите се приготвиха да подредят стадата, за да минат през първите планински села. От всяко стадо стопаните извадиха еркичите, които носеха чановете, и ги събраха на една поляна. Трябваше да се избере елчият, който да върви най-напред и да носи тюмбелека. Имаше еркичи за чудо и приказ, по-едри от магарета, ала два се издигаха една педя над другите и носеха една педя по-дълги рога. Единият еркич беше на Манол, а другият на Вражу кехая. И като се чудеха овчарите кого да изберат, някой рече да отсекат право дърво и да ги претеглят, а друг рече да ги възседнат и да видят кой ще отиде по-надалеч. А имаше наблизо едно нанагорнище, хиляда крачки дълго. Вражу поиска всеки да възседне своя еркич, което беше несправедливо, защото Вражу беше нищо и никакъв човек, по снега да мине, следа няма да остави, и тежеше два пъти по-малко от едрия Манол. Ала Манол не се отказа и като възседнаха еркичите си, тръгнаха по хълма нагоре. И малко преди върха еркичът на Манол падна, а Вражувият се изкачи догоре. И нему дадоха да носи големия тюмбелек и да върви най-напред.

А Манол не бутна падналия козел, само махна с ръка на сина си Момчил, който побеляваше от яд. Да го заколи. — Ама, тате… — рече Момчил.

Манол го погледна и Момчил извади ножа си. Имаше Манол поглед — черна мравка на черен камък да види.

На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове — два с каба чанове и два с джирици — звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен, по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чанове бяха безчет, ала ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън учестено, та не беше песента им празнична като на еркичите. Сто каба гайди свиреха зад еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пискун от върба, я пищялка от беломорска тръстика. А по-младите овчарчета свиреха с треви и крушеви листа. Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета.

Вървях в реката от живинки, от хора и от животни, а сърцето ми беше като огледало. Падаше върху мене радостта и божият благодат като лъч върху огледалото и аз отправях тоя лъч, накъдето се обърнеха очите ми, и благославях хората и животните, и врабците отстрани на пътя, и тревите, и облаците. Не бива човек да насочва божията благодат, накъдето той иска, бог знае по-добре кого да огрее. А моето огледало излезе и замъглено, и счупено.

Вечерта при мене дойде Манол и ми рече да избързаме напред, защото трябвало да свършим нещо, та да му помогна.

А мислех, че се сърди за еркича и иска да е по-далеч от хората и веселбата.

На другия ден преди поник слънце, ето, дойде Манол и водеше два оседлани коня. А с него вървяха и петте кучета на умрелия овчар, защото Манол не смееше да ги остави при стадата.

После звънът на стадата остана зад нас и едва се чуваше иззад бърчините. Ала вече не се различаваха отделните чанове и не биеха сякаш нестройно, ами пееха отдалеч някаква песен, та на човек се искаше да чуе и словата им. И Манол ми каза:

— Преди три години, когато стигнах Плачлив камен, научих, че предния ден е умряла жена ми.

По тия места има обичай, щом умре човек, да го заравят, където поискат, и някои ровят мъртъвците и в дворовете си, а изтекат ли три години, тогава изравят костите, измиват ги и като ги турят в дървено сандъче, оставят ги в костницата при църквата. И видях, че Манол носеше в дисагите си не дарове, а сандъче за костите и мях с мляко. И преди се чудех за млякото, защото до предой, когато се отделят агнетата от майките им, грехота е да се пие овче мляко.