Антон Дончев - Време разделно

Живееше в село Подвис човек на име Манол. След името на всекиго се казва името на баща му, защото мнозина са с еднакви имена и човек с едно име е самичък, а името на баща му го свързва с другите хора, та се знае откъде е протекла кръвта му и какъв е коренът му. Ала Манол не знаеше ни името на баща си, ни на майка си. Той беше пръв в своя род. Пръв от голям род, макар и без големи корени, и когато внукът му казваше, че е Манол, син на Момчил, син на Манол, то беше голямо име.

Вървели три синджира клети роби. Първи синджир — под пръстен девойки, втори синджир — под мустак момчета, трети синджир — под венец невести. Маноловата майка — никой не знае името й — носела на гърди Манол и как го е наричала, и това никой не знае. И като секнало млякото й, та и силите й, разпасала шарена престилка и вързала люлка между два бора. И сложила в люлката пеленачето си — когато ветрец повее, той да го залюлей, когато дъждец завали, той да го окъпе, когато сърна помине, тя да го накърми.

Не минала сърна, ами минал Караманол, хайдутинът. От девет години, откак турците отвлекли жена му и изклали синовете му, Караманол завардил два прохода — и Рожен, и Ешек Кулак, — та не давал пиле да прехвръкне. А което прехвръквало, то се и не връщало. Никой не го знаел где нощува и где зимува, защото ходел винаги сам, с една пушка и два пищова. На деветата година жлъчката му преляла и почнал да коли де когото срещне. Дори изровил из гробовете труповете на враговете си, та трошел костите им с дрянова тояга и мраморни камъни.

Гонели го трима бейове и двама султани. Тогава се вдигнали против него и юруците и той разбрал, че иде краят му. Когато Дауд ага, бащата на Сюлейман, го попитал от един висок връх през дълбока река защо бие труповете, Караманол му отвърнал, че му остава малко да живее, та прави всичко напук, да предизвика и бога, и дявола.

Тоя Караманол взел пеленачето от люлката и го понесъл със себе си през горите, а подире му вървели пет потери, заклели се, че брадите им няма да видят бръснач, докато го не хванат. Караманол слизал в селата, дирел жена с гръдно дете, давал й да накърми и сирачето и пак хващал планината. Бейовете режели гърдите на майките, които давали мляко на Караманоловия храненик, удряли децата им в камъните на праговете, до всяка кърмачка седял сейменин с пушка, ала страхът на жените от Караманол бил по-голям, а може би майчината им милост била по-голяма. Така Караманол слязъл в сто села и сто майки кърмили храненика му. Когато малкият Манолчо почнал да се изправя на крака, Дауд ага със сребърен куршум ударил Караманол, ала не можал да стреля втори път, защото Караманол го устрелил в сърцето. Раненият хайдутин се довлякъл до воденицата на дядо Галушко Белия и му дал детето.

Три дни смъртно раненият Караманол рязал и дълбал цевта на пушката си, която девет години вардила два прохода, та направил от нея кавал. А когато надул кавала и кавалът просвирил, потътрал се назад в гората — да умре някъде в пущинаците като див звяр, да не могат враговете да се гаврят с главата му. На храненика си оставил само железния кавал.

Дядо Галушко нарекъл детето Манол, на името на побащима му, а когато пораснал, почнали да му викат Манол Стоте братя. Макар че по-добре можеше да бъде, ако му викаха Манол Хилядата братя, защото сто майки го бяха кърмили и по цялата Родопа растяха с него млечните му братя.

Какво слънце грееше над онова Беломорско поле, каква трева зеленееше под копитата на белите агнета, как се мъглееше отдалеч Родопа, когато по Гергьовден стадата се вдигнаха като сиви и черни облаци, та тръгнаха към планините! Всичко живо беше плъзнало по полето и планината — да работи, да се радва, да се плоди, докато над него синее небето и докато тъпче хубавата божия земя, а не легне в нея. Какви яки овчарски нозе биеха утъпканите пътища, какви мишци опъваха гайтанлиите гащи, какви чумбаси се вееха и какви червени бузи се издуваха, като свиреха с гайдите и кавалите! Къде са те сега? Добре, че човек не знае какво го чака. Торбите бяха пълни със стафиди, смокини, портокали и разни дарове за либета, сестри и майки, които гледаха сега снеговете по върховете на Родопа и чакаха.

Петнадесет хиляди овце имаха трите села Просойна, Заград и Подвис, край реката Елинденя, под манастира „Свети Илия“, Колко ли хубави мъже вървяха край тях — двеста, триста? Половината овце бяха на Сюлейман ага, другите на селяните. А колко овце брояха юрушките стада, които идеха след тях — черни стада, бели стада, пъстри стада, — никой не знаеше.