Кен Фоллетт - Зимата на света

Валтер започна:

— Получих телеграма от Роберт. Пристигнал е свободно в Лондон. Като австрийски гражданин на Роберт му се удаде да напусне Германия без много трудности. Измъкването на парите му се оказа по-сложно. Валтер бе настоял Маке да преведе парите на една банка в Швейцария. Отначало комисарят отвърна, че е невъзможно. Валтер обаче го притисна, заплаши с оспорване на продажбата в съда и заяви, че Лойд е готов да свидетелства, че договорът е бил подписан под натиск. Най-накрая Маке използва някои от връзките си и работата стана. — Радвам се, че Роберт се измъкна — каза Лойд. Той щеше да е още по-щастлив в безопасния Лондон. Главата продължаваше да го боли и ребрата му се обаждаха при всяко обръщане в леглото.

Етел се обърна към Мод.

— Защо и двамата не дойдете в Лондон? Имам предвид цялото семейство.

Валтер изгледа Мод.

— Може би трябва да отидем.

Но Лойд виждаше, че не го мисли сериозно.

— Дадохте най-доброто от себе си — продължи Етел. — Сражавахте се храбро. Но другата страна спечели.

Мод й възрази:

— Още не е приключило.

— Но вие сте в опасност.

— Германия също е в опасност.

— Ако дойдете да живеете в Лондон, Фиц може да поомекне и да ти помогне. Лойд знаеше — граф Фицхърбърт бе един от най-богатите хора във Великобритания заради каменовъглените мини в земите му в Южен Уелс. — Няма да ми помогне — обясни Мод. — Фиц не отстъпва. И двете го знаем. — Права си — съгласи се Етел. Лойд се зачуди откъде ли би могла да е толкова сигурна, но не можа да попита. Майка му продължи: — Е, с твоя опит лесно можеш да си намериш работа в някой лондонски вестник. — А какво ще правя аз в Лондон? — намеси се Валтер. — Не знам — отговори му Етел. — А тук какво ще правиш? Няма особен смисъл да бъдеш народен избраник в един безсилен парламент. Лойд чувстваше, че е болезнено откровена, но и че — както обикновено — казва това, което трябва да се каже. Той я разбираше, но смяташе, че фон Улрихови трябва да останат. — Зная, че ще е трудно — намеси се той. — Но ако почтените хора бягат от фашизма, той ще плъзне още по-бързо. — Вече е плъзнал — присъедини се майка му към него.

И тогава Мод смая всички с резките си думи:

— Няма да напускам. Отказвам да напусна Германия.

И тримата я зяпнаха.

— Аз съм германка, и вече четиринадесет години съм такава — продължи тя. — Това е моята страна.

— Но ти си родена англичанка — каза Етел.

— Страната, това са преди всичко хората, които живеят в нея — отвърна й Мод. — Аз не обичам Англия. Родителите ми умряха отдавна, а брат ми отказа да има нещо общо с мен. Обичам Германия. За мен Германия се състои от прекрасния ми съпруг Валтер; от заблудения ми син Ерик; от притеснително способната ми дъщеря Карла; от прислужницата ни Ада и нейния недоразвит син; от приятелката ми Моника и семейството й; от колегите ми журналисти… Аз оставам да се боря е нацистите. — Вече си сторила повече, отколкото си длъжна — леко й възрази Етел.

Тонът на Мод стана емоционален.

— Съпругът ми е отдал себе си, живота си, цялото си съществуване, за да направи тази страна свободна и преуспяваща. Няма да изостави делото на своя живот заради мен. Направи ли го, губи душата си. Етел продължи така, както би могъл да си го позволи само някой стар приятел. — Все пак — рече тя — сигурно ви привлича мисълта да отведете децата си на безопасно място. — Да ни привлича? Искаш да кажеш, че го желаем, и то отчаяно! — Мод заплака. — Карла сънува щурмоваци в кошмарите си, а Ерик нахлузва тая лайняна униформа всеки път, щом може. Лойд се изненада от силата на чувствата й. Досега не беше чувал жена с добро положение в обществото да произнася думата „лайно“. — Разбира се, че искам да ги изведа — продължи тя. Лойд виждаше колко е раздвоена. Тя потърка ръце, сякаш се миеше, огледа се разсеяно на двете си страни, и гласът й прозвуча разтърсено. — Но това няма да е хубаво нито за тях, нито за нас. Няма да се поддам на това изкушение! По-добре да претърпя зло, отколкото просто да си стоя и да не правя нищо.

Етел докосна Мод по ръката.

— Извинявай, че те попитах. Може би постъпих глупаво. Трябваше да се досетя, че няма да се измъкнеш. — Радвам се, че попита — вметна Валтер, протегна ръце и пое нежните длани на жена си. — Въпросът висеше неизговорен между нас двамата. Време бе да го поставим.

Ръцете им останаха сплетени на масата.

Лойд рядко се замисляше за емоционалния живот на хората от поколението на майка си; те бяха на средна възраст, женени, и това сякаш изчерпваше всичко. Валтер и Мод обаче ги обединяваше нещо много по-силно от привичката на утвърдения брак. И двамата нямаха илюзии: знаеха, че като остават, рискуват своя живот и живота на децата си. Това, което ги обвързваше, бе по-силно от смъртта.