Кен Фоллетт - Зимата на света

Обърна се към майка си и я попита тихо:

— Роберт и Йорг наистина ли… — Да, скъпи — отвърна му тя.

Обади се и Мод:

— На млади години Роберт бе страшилище за прислужниците.

И двете жени се закискаха.

Лойд беше двойно смаян — не само Роберт излезе обратен, но Етел и Мод възприемаха това като предмет за лек светски разговор.

Маке продължи:

— Заведението е закрито!

Роберт протестира:

— Нямате право!

Маке не може да затвори ресторанта на своя глава, помисли си Лойд; после обаче си припомни как хората с кафявите ризи се намърдаха на сцената на Народния театър. Погледна към входа — и с ужас видя как щурмоваците влизат през вратата. Минаваха покрай масите и бутаха бутилките и чашите. Някои клиенти седяха неподвижно и гледаха; други се изправиха. Неколцина от мъжете извикаха, а една жена изпищя.

Валтер стана и произнесе високо, но спокойно:

— Трябва да си тръгнем спокойно. Хайде, слагайте шапките и палтата и да вървим вкъщи. Клиентите започнаха да се изнасят — някои опитваха да си вземат връхните дрехи, а други просто бягаха. Валтер и Лойд съпровождаха Етел и Мод към вратата. До изхода беше касата и Лойд видя един от щурмоваците да я отваря и да тъпче парите в джоба си. До този момент Роберт седеше спокойно и печално съзерцаваше как печалбата за цялата вечер се изнизва през вратата; това обаче бе прекалено. Той извика негодуващо и избута крадеца от касата. Оня го удари, събори го на пода и го зарита. Към него се присъедини друг щурмовак. Лойд скочи да помага на Роберт и чу как майка му извиква „Не!“, докато той изблъсква двамата побойници. Йорг дойде почти толкова бързо и двамата се наведоха, за да помогнат на Роберт да се изправи. Незабавно ги нападнаха още неколцина мъже в кафяви ризи. Лойд получи крошета и ритници, нещо тежко го удари по главата, той извика от болка и през ума му премина: О, не отново. Обърна се към нападателите си и удряше и с двете ръце; гледаше да нанася всеки удар здраво, да опитва да го стоварва през центъра на целта, както го бяха учили. Събори двама души, но тогава го хванаха откъм гърба и го извадиха от равновесие. Миг по-късно се оказа на пода — двама го държаха, а трети го риташе. След това го изправиха; извиха му ръцете зад гърба и той усети метал върху китките си. За пръв път в живота му го оковаваха в белезници и той изпита нов вид страх. Това не беше поредното сбиване. Да, бяха го ударили и ритнали, но предстоеше по-лошо.

— Ставай — каза му някой на немски.

С мъка стъпи на краката си. Главата го болеше. Роберт и Йорг също бяха в белезници. Устата на Роберт кървеше, а едното око на Йорг бе затворено. Охраняваха ги шестима щурмоваци. Останалите пиеха от чашите и бутилките по масите или си тъпчеха устите с пасти от количката с десертите. Явно всички клиенти си бяха отишли. Лойд изпита облекчение, че майка му си беше тръгнала. Вратата на ресторанта се отвори и Валтер се появи отново. С типичната за един политик способност лесно да запомня имена, той се обърна и запита с целия авторитет, който можеше да излъчи:

— Комисар Маке, какво означава това безобразие?

Маке посочи Роберт и Йорг.

— Тези двамата са хомосексуалисти. А момчето нападна служителя на полицейските спомагателни сили, който ги арестуваше. Валтер посочи касовия апарат — все още отворен, като чекмеджето стърчеше навън празно, с изключение на неколцина дребни монети. — Нима в наши дни офицерите от полицията извършват обири? — Някой от клиентите трябва да се е възползвал от бъркотията, създадена от хората, които се съпротивляваха, докато ги арестуваха.

Някои от щурмоваците се изсмяха подигравателно.

Валтер продължи:

— Някога сте прилагал законите, нали, Маке? Някога може и да сте бил горд от себе си. Какво представлявате сега?

Маке се сепна.

— Ние поддържаме реда и защитаваме отечеството.

— Чудя се къде ли смятате да отведете затворниците си? — не се отказваше Валтер. — В някое редовно място за задържане? Или в някое полуофициално мазе? — Ще бъдат отведени в казармите на „Фридрихщрасе“ — с негодувание отвърна Маке. Лойд забеляза как за миг по лицето на Валтер премина задоволство, и разбра, че берлинският му домакин умно манипулира полицая, като играе на останките от професионалната му гордост, за да го накара да разкрие намеренията си. Сега Валтер поне знаеше къде ще бъдат отведени Лойд и останалите.

Какво обаче щеше да стане в казармите?

Лойд никога не беше попадал в ареста. Той живееше в Ийст Енд в Лондон и познаваше доста хора, които си имаха неприятности с полицията. През повечето време бе играл футбол из улиците с момчета, чиито бащи често ги задържаха. Той знаеше репутацията на полицейския участък на улица „Леман“ в Олдгейт. Малцина си тръгваха оттам без някакви телесни повреди. Хората разказваха, че стените били целите в кръв. Имаше ли вероятност казармите на „Фридрихщрасе“ да са по-добро място?