Робин Янг - Бунт

Брат му беше прав. Но не го интересуваше.

След като Хъмфри си тръгна, Робърт събуди Нес да оседлае Хънтър и се върна в шатрата да се облече. Докато обличаше кожената дреха върху ризата, чу дъщеря си да проплаква, а после чу сънливия шепот на жена. Излезе навън с меча в ръка тъкмо в мига, в който Катрин се измъкна от шатрата, която споделяше с Джудит и три други жени. Прислужницата държеше Марджори на ръце и тихичко й шептеше. Вдигна очи, когато видя Робърт да прекосява лагера. Сбърчи вежди, забелязала меча в ръката му. Той не каза нищо, а продължи към каруцата и измъкна от нея голям сандък, в който беше бронята му. Зад него Марджори продължи да плаче. Робърт извади ризницата, а Катрин започна тихо да пее. Имаше плътен, силен глас, който звучеше така, като че ли принадлежеше на по-възрастен човек. Това успокои детето и плачът му постепенно стихна. Дал си сметка, че е спрял, заслушан в плача, и ризницата започва да му тежи на ръцете, Робърт я намъкна и посегна към щита, който Хъмфри му беше казал да вземе. Щитът с дракона беше загърнат в плат, за да не се повреди. Робърт не го беше поглеждал, откакто преди година беше напуснал Англия. На светлината на огъня забеляза колко много е издраскано дървото. Тъкмо си слагаше проста мантия за езда, както му беше казал Хъмфри, когато чу нечий глас зад себе си.

— Заминавате ли, сър?

Обърна се и видя, че Катрин го гледа. Носът й беше изпъстрен с лунички, а разрошената й от съня черна коса се спускаше свободно върху раменете. Беше притиснала Марджори до гърдите си. Робърт се усмихна и се загледа в заспалата си дъщеря. Наведе се и нежно я целуна, а после се изправи и срещна погледа на Катрин, докато запасваше колана с меча на кръста си.

— Ще се върна скоро.

Вдигна щита и след като поговори за малко с рицаря, застанал на пост край огъня, взе юздите на Хънтър от Нес и тръгна през лагера, следвайки указанията на Хъмфри.

Дървената платформа, която беше видял на влизане в Монтроуз, се изпречи пред него. На червеникавата лунна светлина приличаше повече на бесилка, отколкото на подиум. На известно разстояние от нея видя група конници, осветени от факли. С тях имаше каруца, теглена от впрегатни коне, водени от двама кралски рицари. Когато приближи, Робърт видя Хъмфри и множество други познати лица.

Тук беше Хенри Пърси, станал по-дебел, откакто го помнеше, и Гай де Бочам, който не се усмихна, когато го видя. Сред тях беше и Томас Ланкастър, пораснал и по-висок, станал почти мъж. Беше възседнал коня си редом с Робърт Клифорд, който кимна любезно на Робърт, а застаналия до него Ралф де Монтърмър му се усмихна за поздрав. Накрая Робърт срещна и погледа на Еймър де Валънс. Омразното му лице го върна към спомена за Ангълси — в онази миришеща на мухъл кухня и черните, пълни с омраза очи на Еймър, когато се беше нахвърлил върху него, за да го убие.

Когато Робърт се метна на коня, Хъмфри кимна на останалите:

— Да тръгваме. Чакат ни три дни езда.

— Три дни? — попита Томас. — Ще пропуснем утрешната церемония.

— Още не си ни казал къде отиваме и с каква цел, братко! — обади се Ралф.

Робърт беше доволен, че не е единственият, когото Хъмфри държеше в неведение. Отново го налегнаха съмнения, но ги отпъди. Какъвто и да беше планът им, той беше повече за предпочитане, отколкото да стои тук, изправен пред невъзможно решение.

— Ще обясня по пътя — отвърна с твърд глас Хъмфри.

Срита коня и поведе групата извън лагера към пътя, който излизаше от Монтроуз. Каруцата затрополи след тях, а огромната кървава луна освети пътя им.

Събралите се мъже проследиха в мълчание самотната фигура, която вървеше между двете образувани от тях редици към платформата в средата на лагера. Водите на лагуната бяха покрити със започнала да се разкъсва тук-там мъгла, а влажният утринен въздух обещаваше още един горещ ден. Небето на изток беше като разтопено злато, а лъчите на слънцето огряваха лицата на стотиците мъже, събрали се около платформата. Пред нея, под погледа на кралските рицари, имаше застанали в редица мъже. Стояха плътно един до друг, смирени и бледи. Само неколцина гледаха към самотния мъж, който се приближаваше.

Лордът на Анандейл Робърт Брус чакаше сред редиците на английските благородници и не сваляше очи от бавно приближаващия се Джон Балиол. Кралят на Шотландия имаше изтощен вид, очите му бяха хлътнали. Лицето му беше посивяло въпреки жегата, а златистата му туника с избродирания кралски герб на Шотландия беше единственото цветно петно по него.