Шарлот Бронте - Шърли

Както изглежда, сър Филип я предумваше да излиза на разходки с него по моста в лунните нощи с единствената цел да нашепва в ухото и най-дългата от баладите си. Отвеждаше я до усамотени места сред скалите, където долиташе плисъкът на вълните върху пясъка, нежен и успокоителен. И когато наблизо нямаше жива душа, когато морето се ширеше пред него и наоколо се разпростираха уханните сенки на градините, а над главите им бяха надвиснали издадените части на скалите, тогава той изваждаше последния си свитък от стихове и започваше да ги чете с глас, който пресекваше от вълнение. Изглежда, не съзнаваше, че макар да бяха римувана реч, те не бяха поезия. По сведения поглед на Шърли и смутеното й лице ставаше ясно, че тя разбира това и дълбоко се терзае от единствената слабост на този добър и симпатичен джентълмен.

Компаньонката му често опитваше по възможно най-внимателен начин да го отклони от това фанатично боготворене на музите, което се бе превърнало в мания — по всички обикновени въпроси сър Филип проявяваше здрав разум и затова тя с голяма охота насочваше вниманието му към обикновени теми. Понякога той я разпитваше за дома си в Нанъли и тя с преливаща от щастие душа отговаряше надълго и нашироко на въпросите му. Никога не се уморяваше да описва старинното имение, парка от диви дървета, старата църква и селцето. Не пропускаше възможността да го посъветва да дойде и събере арендаторите си в дома на своите прадеди.

За нейна изненада сър Филип изпълни съвета й до последната дума и към края на септември пристигна в Нанъли. Не след дълго посети Фийлдхед и първото му гостуване не се оказа и последното. Той заяви (след като приключи със задължителните визити в околността), че никъде другаде не бил намерил такъв приятен подслон, както под масивните дъбови греди на сивия дом в имението Брайърфийлд, който, макар и да бил твърде тесничък и скромен в сравнение с неговия, бил спечелил симпатиите му.

В скоро време вече не му бе достатъчно да седи заедно с Шърли в дъбовата и гостна, където имаше постоянен приток от посетители и той много рядко можеше да се възползува от някой спокоен миг, за да й покаже последните творения на плодовитата си муза. Необходимо му бе да я извежда навън сред свежите ливади, да се разхожда с нея край притихналите води. И тъй като отбягваше да излиза сама с него, той устройваше заради нея излети до своите владения, посещения на великолепната му гора и дори на по-усамотени местенца — усои, прорязвани от водите на Уорф и долинки напоявани от Еър.

Подобно внимание издигна много мис Кийлдар в очите на околните. Пророческата душа на чичо и предчувствуваше прекрасно бъдеще — той вече предвкусваше онзи момент, когато, преметнал крак връз крак, щеше да се покрива с достолепие само при едно небрежно споменаване на своя „племенник баронета“. Сега вече неговата племенница съвсем не му изглеждаше едно „полудяло момиче“ — напротив, очите му виждаха в нея „изключително разумна жена“. В поверителни разговори с мисис Симпсън той я наричаше „една наистина изключителна личност — особена, но неимоверно умна“. Отнасяше се към нея с изключително уважение — почтително се надигаше, за да й отваря или затваря вратите, оставяше лицето си цялото да почервенее и си причиняваше главоболие, докато се навеждаше да вдига от пода ръкавици, кърпички и друга движима собственост, над която тя имаше твърде слаба власт. Сипеше тайнствени шеги за превъзходството на женския ум над мъжката мъдрост, впускаше се в мъгливи извинения за глупавата грешка, която бил извършил по отношение на стратегията и тактиката на „една личност на не повече от сто мили от Фийлдхед“ — с две думи изглеждаше надут като пуяк.

Племенницата му гледаше на неговите действия и приемаше намеците му без особен ентусиазъм — явно не разбираше и половината от това, което те целяха. Когато и бе заявено направо, че е предпочитана от баронета, Шърли не отхвърли възможността той да я харесва, както го харесвала и тя — никога не била предполагала, че един мъж с титла, единствен син на горда и любяща майка, единствен брат на боготворящи го сестри, може да притежава толкова добрина и, общо взето, толкова разум.

И наистина времето доказа, че сър Филип я харесваше. Може би той също бе открил у нея онова „необикновено очарование“, забелязано от мистър Хол. Все по-настойчиво търсеше компанията на Шърли, докато най-сетне честотата, с която правеше това, показа, че вече не е в състояние да се лиши от присъствието й. Някъде по същото време над Фийлдхед започнаха да витаят странни чувства, в някои от стаите на този дом се загнездиха неспокойни надежди и изтощителни опасения. Някои от обитателите на имението често бродеха разтревожени из притихналите поля около къщата. Долавяше се някакво неспокойно очакване, което опъваше нервите.