Хенрик Сенкевич: С огън и меч (Книга втора)

— Вярно — каза Заглоба. — От това исках да започна, но досега все не можем да си поемем дъх. Ти, Ян, не знаеш какво стана след твоето заминаване: Богун е в плен у княза.

Скшетуски и Елена до такава степен се смаяха от тая неочаквана новина, че не можаха дума да продумат — тя само разпери ръце и настана мълчание, и едва тогава Скшетуски попита:

— Как така? По какъв начин?

— Пръст Божи има в тая работа — отговори Заглоба, — нищо друго, само пръст Божи. Договорът беше вече сключен и ние напускахме тоя проклет Збараж, а князът избърза с конницата, за да пази на лявото крило да не би ордата да нападне войската… нали те често не спазват договорите… Тогава внезапно чета от триста конника се втурна срещу цялата конница на княза.

— Само Богун е могъл да направи такова нещо! — възкликна Скшетуски.

— Той именно беше. Но не срещу збаражките бойци могат така казаците да се нахвърлят! Пан Михал веднага ги обкръжи и изби до крак, а Богун, два пъти ударен със сабя от него, бе подкаран на въже. Не му върви на него да се бие с пан Михал и сам вече трябва да се е убедил в това, защото тъкмо три пъти се опитва. Но той не е търсил нищо друго, а само смъртта си.

— Оказа се — добави пан Володийовски, — че Богун непременно искал да стигне навреме от Валадинка в Збараж, но тоя път е дълъг, та не успял, и когато узнал, че мирът е вече сключен, от ярост се умопобъркал и вече не обръщал внимание на нищо.

— Който меч вади, от меч умира, защото такава е променчивостта на щастието — рече Заглоба. — Той е луд казак и още по-луд, защото е отчаян. По негова вина между нас и бунтовниците се вдигна страшна врява. Мислехме, че отново ще се стигне до война, понеже князът пръв викна, че са нарушили договора. Хмелницки искал да спаси Богун, но ханът се разгневил и казал: „Той опозори и думата ми, и клетвата ми.“ И заплашил Хмелницки с война, а при нашия княз изпрати чауш със съобщение, че смята Богун за частен разбойник, и с молба князът да не повдига въпрос за това, а с Богун да постъпи като с разбойник. Изглежда, че ханът е имал предвид и друго — да могат татарите спокойно да откарат робите си, а те събрали толкова много, че в Стамбул можело за два клинеца да се купи роб.

— А какво направи князът с Богун? — попита Скшетуски неспокойно.

— Казват, че заповядал веднага да издялат кол за него, но после се размислил и казал така: „Ще го подаря на Скшетуски, нека прави с него каквото иска.“ Сега казакът лежи в подземието в Тарнопол и берберинът му превързва главата. Боже мой, колко пъти вече душата му да е изскочила! На никой вълк кучетата не са нахапали кожата толкова пъти, колкото ние неговата. Сам пан Михал три пъти вече го е сякъл. Но той е корава душа, макар и право да си кажем, нещастен човек. По дяволите! Аз вече му нямам зъб, въпреки че страшно ми се заканваше, без да съм виновен. Аз и пиех с него, и се унижавах да се държа като с равен, докато не вдигна ръка срещу тебе, дъще. Аз можех да го намушкам и в Разлоги… Но отдавна вече зная, че на тоя свят няма никаква благодарност и малцина са тия, които плащат на доброто с добро. По дяволите!…

И пан Заглоба заклати глава…

— А ти какво ще правиш с него, Ян? — попита той. — Войниците казват, че ще го направиш кочияш, защото е едър мъж, но на мене не ми се вярва да постъпиш така.

— Сигурно няма да постъпя така — отговори Скшетуски. — Той е войник с голяма смелост, а понеже е нещастен, още по-малко мога да го опозоря с проста длъжност.

— Нека Бог му прости всичко — каза княгинята.

— Амин! — добави Заглоба. — Той моли като майка смъртта да го прибере… И сигурно би я намерил, ако не беше закъснял при Збараж.

Всички замлъкнаха, потънали в размисъл върху странните промени на съдбата, докато в далечината се появи Грабова, където спряха за първа почивка. Там завариха шумни войници, които се връщаха от Зборов. Пристигна и пан Витовски, сандомежки кастелан, който бе излязъл с полка си, за да посрещне жена си, и красниставският пан староста, и пан Пшемски — и много шляхтичи от всенародното опълчение, на които пътят за вкъщи минаваше оттук. Домът на господаря на Грабова беше изгорен, както и всички други постройки, но понеже денят беше чудесен, тих и топъл, не търсеха покрив над главата, а всички се разположиха под голо небе в дъбравата. Докараха също така и значителни запаси от храна и питиета, та слугите веднага се заеха пъргаво да приготвят вечеря. Сандомежкият кастелан заповяда да разпънат петнайсетина шатри в дъбравата за жените и големците — и така изникна нещо като истински стан. Рицарите се трупаха пред шатрите да се порадват на княгинята и Скшетуски. Други разговаряха за свършилата война; тия, които не бяха при Збараж, а при Зборов, разпитваха войниците на княза за подробности по обсадата — и беше шумно и весело, особено защото Бог бе дарил толкова прекрасен ден.