Джеймс Купър - Лоцманът

— Към оръдията, момчета! — извика Грифит през рупора. Да не се стреля без заповед.

Едва бе изречено това предупреждение тъй необходимо, за да поугаси плама на артилеристите и неприятелският кораб се обви в огнени езици и облаци дим. Оръдията му забълваха бързо едно след друго металните си снаряди върху фрегатата. Минаха може би десет минути, през които двата кораба лека-полека се приближаваха един до друг, но екипажът на американския по заповед на командира си понасяше търпеливо огъня на противника, без да отговори с нито един изстрел. Този кратък промеждутък от време се стори на моряците цяла вечност, но все пак на фрегатата владееше дълбока тишина. Дори ранените и умиращите, които се търкаляха навред, гледаха да не охкат. Строгата дисциплина проличаваше в държането на всеки член на екипажа и във всяко движение на кораба. Офицерите издаваха заповедите си твърдо и решително, но по възможност тихо. Най-после фрегатата навлезе бавно в кълбата дим, които обвиваха неприятеля и Грифит чу как човекът до него прошепна: „Време е!“

— Огън! — изкомандува Грифит с глас, който се чу до най-затънтеното кътче на кораба.

Викът, който се изтръгна от гърдите на моряците, сякаш повдигна палубата и фрегатата затрепера като трепетлика от отката на мощните си оръдия, които изплезиха едновременно огнените си езици от нетърпение моряците бяха нарушили обичайния ред на стрелбата. Този залп, изглежда, беше твърде опустошителен за врага, защото след грохота на оръдията настъпи мъртва тишина, нарушавана само от писъците и проклятията, които се разнасяха като вопли на грешници в ада. В продължение на няколко минути, докато американците презареждаха оръдията си, а англичаните се съвземаха от суматохата, американската фрегата мина бавно край своя противник, и вече заобикаляше носа му, когато английската фрегата, преценявайки неравенството на силите, в отчаянието си неочаквано се насочи право към врага. Двете фрегати се вкопчаха една в друга. Внезапният яростен пристъп на англичаните, които хвърлиха цели пълчища смели матроси на бушприта и в проходите покрай борда, едва не свари Грифит неподготвен. Но, Менюъл, който едновременно с бордовия оръдеен залп бе започнал пушечна стрелба, свърши добра работа, като заповяда на войниците си да отблъснат нашествениците с неспирен огън. Дори предпазливият лоцман, обзет от общия порив на момента, за малко откъсна поглед от останалите неприятелски кораби и размени с Грифит сдържана усмивка на задоволство от постигнатия успех.

— Завържете бушприта им за нашата бизанмачта! — изкомандува лейтенантът. Така ще пометем палубите им!

Двайсет души се втурнаха стремглаво да изпълнят тази заповед и между първите бяха Болтроп и странникът.

— Ура, сега са в ръцете ни! — извика щурманът, работейки усилено. Можем да правим с тях каквото си искаме. Ще ги разпердушиним здравата, защото бог ми е свидетел …

— Млъкни, сквернословецо! — сряза го строго лоцманът. Не споменавай напразно името господне, защото след миг може да застанеш пред лицето божие!

Преди да скочи от бушприта на неприятелския кораб върху палубата на фрегатата, щурманът погледна смаяно своя порицател, който със спокойно лице, но с горящи от воински плам очи следеше развоя на бушуващата наоколо битка, сякаш от него зависеше крайният резултат.

Гледайки как англичаните напираха с крясък и страшни закани, кръвта на полковник Хауард кипна и като се наведе през борда на фрегатата, започна да насърчава приятелите си с жестове и викове „напред!“

— Стига си грачил, дъртако! — извика щурманът, като го улови за яката. Прибирай се в трюма, докато не съм заповядал да те гръмнат с някое оръдие!

— Долу оръжието, метежнико! — закрещя полковникът, увлечен от плама на боя. Падни на колене и моли оскърбения от теб крал за пощада!

Обзет от минутно въодушевление, старецът се вкопча в якия си противник, но изходът от тази схватка още не бе решен, когато англичаните, отблъснати от огъня на морската пехота и от страшния фронт на абордажниците начело с Грифит, се оттеглиха на бака на своя кораб и се опитаха да отвърнат на смъртоносните удари, нанасяни по корпуса им от оръдието, което Барнстейбъл управляваше. Те успяха да обърнат срещу американците едно единствено оръдие, заредено с картеч, което стреляше толкова отблизо, че яркият му пламък лижеше лицата на враговете. Полковникът, който вече губеше сили в ръцете на противника си, изведнъж при едно такова блясване усети как хватката около гърлото му отслабна и двамата борци паднаха изнемощели на колене един срещу друг.