Ингмар Бергман - Латерна магика

Изпълнявах ролята на Дънкан, перуката ме стягаше, та боядисах косата си бяла с някаква мазна боя, лепнах си и брадичка — едва ли някога е имало Дънкан, който така да прилича на козел. Лейди не бе репетирала без очила и сега непрекъснато се спъваше в полите на роклята си. Макбет размахваше сабята си по-енергично от всякога (оръжието получихме в последния момент) и така цапардоса Макдъф по главата, че рукна кръв — след представлението откараха нещастника в болница.

И ето ти сега — убит е Улуф Палме. Как да преодолеем този смут, който ни бе завладял? Дали да не отложим репетицията, пък и тазвечерния спектакъл? И завинаги да забравим за „Игра на сънища“. Та нима може да се играе пиеса, чиято героиня повтаря непрестанно: „Жалко за хората!“ Безвъзвратно остаряло произведение на изкуството, прекрасно, ала далечно от нас и, кой знае, може би мъртво.

Една от младите актриси обаче заявява: „Дори да греша, аз съм убедена, че трябва да репетираме, че трябва да играем. Онзи, който е убил Палме, иска да настъпи хаос. И ако ние отменим репетицията, спектакъла, без съмнение ще помогнем хаосът да вземе връх, ще отприщим стихийно чувствата, които ни терзаят. Най-важното сега не са нечии преходни емоции, а съвсем друго. Нека не допускаме хаосът да вземе връх!“

Бавно, сякаш пипнешком. „Игра на сънища“ стана спектакъл. Репетирахме с публика. Понякога зрителите бяха внимателни и погълнати от това, което ставаше на сцената, друг път мълчаливи и сякаш равнодушни. Плах оптимизъм зарумени бузите ни. Колегите сипеха похвали, получавахме писма и ободряващи отзиви.

Последната седмица с репетиции е обикновено почти непоносима за режисьора. Начинанието е загубило тръпката на нещо, което предстои, меланхолията те задушва, недостатъците направо бият на очи, умът и сетивата ти са сякаш обгърнати в гъстата мъгла на студено и влажно безразличие.

Не можеш и да спиш: в безкраен низ се точат неуредици, интонации и жестове, пред погледа ту сякаш застиват като диапозитиви неудачни светлинни ефекти. Моля! Нощта е дълга и тъжна. Това, че не мога да заспя, не ме съсипва, изтощават ме преживяванията: къде се корени основната грешка? Може би в самия текст — в разрива между гениалните находки и теориите за спасение на душата, между суровата красота и сладникавите брътвежи? Но нали тъкмо това противоречие, дявол го взел, аз се стремях да пресъздам! Дали пък игривата пародийна сцена в пещерата на Фингал не е кощунствена? Допустимо ли е да се надсмиваш над Титана, дори ако правиш това с обич? Да не забравя да насоча лъча на тридесет и шестия прожектор към леглото в стаята на Адвоката, макар, общо взето, решението на светлината в тази сцена да е сполучливо: няколко лампи и много настроение. Свен Нюквист 9 9 Бележит шведски кинооператор (род. в 1922 г.), работил над много филми на Бергман. — Б.пр. би бил доволен от мен. Зяпнали са ме кравите, които пасат мършавата трева на ливадата около ковачницата, облаци мухи се носят около муцуните им, пъхат се в очите им, онази дребната, пъстра и с остри рога, се слави с лошия си нрав. Ето я и Хелга, блузата върху пищната й гръд е влажна, от нея се носи силен дъх на пот и мляко, тя се смее, разкривайки едри бели зъби с „прозорче“ по средата, избил го един ден Брюнулф. Тогава Хелга отишла на брега на реката и потопила неговата лодка, после отворила буркан с консервирана риба и се скрила зад вратата. Когато Брюнулф си дошъл за вечеря, Хелга нахлупила буркана върху лицето на законния си съпруг и го притиснала силно, със завъртане. Брюнулф се вцепенил. Щом отново си възвърнал способността да вижда, той нахлупил тумбестата си шапка и се отправил пешком към Бурленге — по челото и бузите му се стичала кръв, от брадата стърчали рибки. Отишъл при фотографа Хултгрен и поискал да го заснеме както си бил — в омацан работен комбинезон, с шапката, с окървавения нос и с рибки, стърчащи от бакенбардите и брадата му. Неговото желание било изпълнено. Хелга получила снимката като подарък за рождения си ден. Ето, заспивам, сега пък будилникът звъни.

Лежа неподвижно, умът ми е бистър, в душата ми се таи страх. Ще убия всекиго, който дръзне да каже нещо лошо по адрес на моите актьори. Идва моментът на генералната репетиция, настава време за раздяла. Вдругиден ще четат отзивите във вестниците, уверявайки ме, че изобщо не ги интересуват. А в тях ще ги режат, размазват, тупат, възхваляват, ругаят, сриват със земята или премълчават. И същата вечер те ще трябва да излязат пак на сцената. Знаейки, че зрителите знаят.