Ингмар Бергман - Латерна магика

Мислех си: „Трябва да се приспособиш, да скъсиш фронтовите линии, битката все едно е загубена, няма какво друго да чакаш, макар и да си живял, обзет от радостната заблуда, че Бергман ще се отърве недокоснат от разрухата.“ — „Нима няма специални привилегии за комедиантите?“ — пита актьорът Скат в „Седмият печат“, вкопчвайки се в короната на Дървото на живота. „Не, няма специални привилегии за комедианти“ — отвръща Смъртта и допира трион о ствола му.

В нощта срещу понеделник дигам висока температура. Треса се, облян в пот, всеки нерв се бунтува. За мен това е необичайно усещане. Почти не съм боледувал, понякога ми е зле, но никога недотам, че да не ида на репетиция или на снимки.

Десет дена се въргалям в леглото с висока температура, нямам сили дори да чета, лежа, изпаднал в унес. Когато най-сетне правя опит да стана, не мога да се държа на крака — толкова тежко съм болен, че дори ми е интересно. Дремя, потъвам в сън, будя се, кашлям, секна се. Грипът вършее безжалостно из тялото ми, за да го остави в крайна сметка, но неохотно: температурата скача. Дава ми се шанс — ако искам да зарежа работата си над „Игра на сънища“, сега е моментът. По-подходящ повод не може и да се измисли.

Бяхме записали на видеокасета несполучливото предварително представление. Пускам я пак и пак, отбелязвам допуснатите слабости, анализирам недостатъците. Възможността да се откажа от постановката ми даде кураж да продължа. Безсмисленото си остава безсмислено и нежеланието не е станало желание, но ме обзема ярост, предизвикваща отделяне на адреналин. Още не съм умрял.

Решавам да започна репетицията на 1 април, независимо от състоянието си. В нощта преди този ден болестта ме повтаря с температура и стомашни болки. Работата ни обаче протича нормално, бракувам цели откъслеци и ги правя наново. Актьорите откликват с дружески ентусиазъм. Нощем не мога да спя, изпълват ме тревога и физическо неразположение, грипът е оставил след себе си депресия, каквато дотогава не бях изпитвал, тя се загнездва в тялото ми и го трови.

В сряда, 9 април, репетираме за последен път извън сцена. Записал съм: „Опасенията се оправдават и задълбочават. Трябва да вървя нататък още по-решително. Потиснат съм, но не и сломен.“

Преместихме се в теснотията и сред неудобствата на Малката сцена. Разстоянието и силната работна светлина безмилостно открояват всички грапавини на спектакъла. Заглаждаме ги, внасяме промени. Уточняваме светлинните ефекти, грима, костюмите. Домът, струпан с такива усилия, се килва и почти рухва, всичко се друса и пропуква, оказва съпротива.

Светът е разтърсен и се разпада, нима наистина трябва да си лепна такава брада! Ако нахлузя тези панталони върху другите, няма да успея да се преоблека, дай тук скоч лепенка, май си прекалил с белилото. Убиецът на Палме е все още на свобода, машината за снеговалеж не функционира както трябва, снегът се сипе на бучки, в окачването има някаква грешка, защо левият прожектор излъчва по-топла светлина от другите, огледалото не го бива, има фабричен дефект, в Швеция няма качествени огледала, трябва да поръчаме в Австрия, улични безредици в Южна Африка, загинали четиринадесет души, имало много ранени, защо шумят вентилаторите, нали трябва да работят безшумно, вентилацията е ужасна, средата на салона е вледенена от студено течение, защо до този момент няма обувки, майсторът е болен, поръчахме ги в работилницата в града и сигурно ще бъдат готови в петък. Може ли да говоря по-тихо днес, боли ме гърлото, не, нямам температура, не играя в „Ревизор“, но ще участвам в радиопредаване. Стой там, където си, направи две крачки вдясно, добре, усещаш ли онази лампа?

Търпение и спокойствие, шеги и смях вместо кавги. Така ще напреднем по-бързо, колкото и да ни е чоглаво. Хайде, стигаме до това място, не, никакви промени, както преди — нито дума, нали виждам как се тресе, сякаш от гърчове, сбърках ли нещо? Дали пък не трябваше да опитаме с друг декор? С друго сценично решение? Не, няма смисъл. Той е обзет от тъй страстно желание, блъска с пестници по стената на затвора, търси изход.

Светът е разтърсен и се разпада, ние жужим старателно и някак превъзбудено, оградени от плътните стени на Дома. Един малък свят, изпълнен с тревожен безпорядък, с усърдие и нежност, с талант. Та нали само това умеем!

На другата сутрин след убийството на Улуф Палме ние се събрахме в преддверието на залата за репетиции. Струваше ни се немислимо да пристъпим към работа. Разговаряхме някак плахо, търсейки думите, опитвайки се да установим по-тесен контакт помежду си, някои плачеха. Странен изглежда нашият занаят под напора на външната реалност, която нахлува и разбива на пух и прах илюзорните ни забави. Когато Германия окупира Норвегия и Дания, моята любителска трупа трябваше да представи „Макбет“ в тържествената зала на училището на площад Свеаплан. Бяхме съоръжили временна сцена и в продължение на цяла година работихме над този спектакъл. В онези дни в училището бе разквартирувана военна част, повечето от нас, младежите, бяха получили призовки за армията. Ала по някаква необяснима причина все пак ни разрешиха да изнесем своето представление. В училищния двор бяха вкарани зенитни оръдия, подът в коридорите и класните стаи беше застлан със слама, сградата гъмжеше от хора, намъкнали криво-ляво някаква униформа. Затъмнение.