Ингмар Бергман - Латерна магика

Един епизод без особено значение, но който окончателно затвърждава предчувствието ми за безизходно положение. Язвата и бягството на първия сценограф, бременността на Лена Улин, нежеланите компромиси, неуспешното предварително представление насред репетиционния период, заболяването ми от грип, последвано от депресия, техническите неуредици, проблемите около разпределянето на ролите в „Хамлет“, оскърбеният редактор от културния отдел… А отгоре на всичкото и убийството на Палме, което — временно или завинаги — хвърля съвършено различна светлина върху усилията, които полагахме. Цялата тази ситуация, както в по-едър план, така и до най-малките подробности, ми помогна да я осъзная с кристална яснота и да прозра онова, което предстоеше.

След генералната репетиция ние се събрахме в едно от новите помещения за репетиции над Малката сцена. Хапвахме сандвичи и пийвахме шампанско. Настроението бе ведро, но в същото време и някак печално. Трудна е раздялата подир продължителна и тъй интензивна близост. У мен се надига безсилно нежност към всички тези хора. Пъпът е прерязан, а тялото още се гърчи от болка. Обсъждаме филма на Вайда „Диригентът“, в който той доказва, че без любов не е възможно да се твори музика. В общ емоционален порив признаваме съвкупно, че макар да е възможно да се прави театър без любов, резултатът е безжизнен, не диша. Не, не може без любов. Без теб няма мен. Вярно, виждали сме блестящи постановки, създадени в оргията на ненавист, но и ненавистта е съприкосновение, любовта и омразата са еднакво проницателни. Замисляме се над това, надпреварваме се с примери.

Свещите на масата догарят, примигват, стеаринът накапва повърхността й. Време е да се разделяме. Прегръдки и целувки, сякаш се прощаваме завинаги. Ха, та нали утре пак ще се срещнем, казваме си един на друг и се смеем. Утре е премиерата.

За пръв път в своя професионален живот аз преживявах един неуспех в продължение на повече от четиридесет и осем часа. Обикновено се теша с това, че билетите се разпродават. Посещаемостта на четиридесетте представления на „Игра на сънища“ не беше лоша, ала не бе и достатъчна. Безсмислието оголва зъби! Толкова мъки, толкова труд, болка, вълнения, тъга, надежди — и напразно. Без никаква полза.

Лятната къща в Даларна наричахме „Ворумс“, което на тукашен диалект ще рече „наша“. Озовах се под стряхата й в първия месец от своя живот, но в спомените си ще пребъда там завинаги. Вечно лято, огромната двуствола бреза шумоли, въздухът потръпва от зной над нагънатия контур на планината, по терасата се движат хора в леки светли дрехи, прозорците са широко отворени, някой свири на пиано, търкалят се топки за крокет, пуфти локомотивът на товарен влак, който сменя релсите си далеч долу край гара Дуфнес, реката прелива в тайнствена чернота дори в най-ярко слънчевите дни, по течението й се носят трупи, които то върти и преобръща ту бавно, ту устремно, носи се ухание на момина сълза, на мравуняк и печено телешко. Колената и лактите на хлапетата са покрити с драскотини, къпем се в реката или в Черното езеро и отрано ставаме майстори плувци, защото и в реката, и в езерото тинестото дъно изчезва внезапно, сякаш погълнато от неочаквана и зашеметяваща глъбина.

Мама бе наела бавачка — девойка от околността на име Линеа. Мила, по-скоро мълчалива, добра и с опит в отглеждането на малки деца. Бях шестгодишен и обожавах хубавата й усмивка, бяла кожа и пищна руса коса с червеникав оттенък. Подчинявах се на всяка нейна дума и късах горски ягоди със стръковете, само и само да й се харесам. Тя ме научи да плувам, самата беше превъзходна плувкиня. Когато двамата с нея се къпехме, без никой друг наоколо, Линеа не слагаше своя нескопосан черен бански и аз високо ценях това. Беше висока, слаба, с широки луничави рамене, малки гърди и огненорижи косми в слабините. Никога не се бях къпал толкова, колкото през онова лято — излизах от водата, тракайки със зъби, с посинели устни и двамата с Линеа бързахме да се постоплим в палатката, каквато тя приспособяваше от голяма хавлиена кърпа.

В една септемврийска вечер, малко преди завръщането ни в Стокхолм, аз отидох в кухнята. Заварих Линеа да седи там край масата, без да е запалила газената лампа. Пред нея имаше чашка кафе. Подпряла глава с длан, тя ридаеше, силно, но беззвучно. Уплаших се много, хвърлих се на шията й, ала тя ме отблъсна. Такова нещо никога не се бе случвало дотогава и аз също заплаках. И без това ми беше достатъчно тъжно. Исках тя да престане да плаче и да ме утеши. Но Линеа не го стори. Не ми обърна никакво внимание.