Ингмар Бергман - Латерна магика

Лена Улин няма такива намерения. Тя е силна, красива и жизнена млада жена, много емоционална, понякога хаотична, надарена с уравновесеност и здрав селски разум. Радва се, иска да роди детето, дава си сметка за трудностите, но изтъква, че ако ще става майка, моментът е тъкмо сега, когато е осъществила пробива си.

Както вече казах, ситуацията е някак комична, тоест комична за режисьора. Една млада бъдеща майка по никой начин не може да бъде комична, тя е прекрасна и достойна за уважение, решена да се откаже от кариерата си, за да роди своето дете.

В повечето случаи чувствата са неуправляеми: аз мислено я коря в измяна. Така наречената реалност внесе корективите си както в мечтите, така и в плановете. Огорчението ми обаче изчезва почти тутакси — що за хленчене е това моето? Нашите театрални стремления са повече или по-малко безразлични на бъдещето, докато раждането на едно дете все пак му придава известен смисъл, па макар и илюзорен. Лена Улин се радваше. Аз се радвах на нейната радост.

Неприятностите около репетициите нямаха нищо или почти нищо общо с това, за което разказах по-горе. Седмиците се нижеха една подир друга. Резултатите от нашата работа бяха все така посредствени. А и Марик Вос, сценографката, претърпя някакво затъмнение на паметта или просто бе преуморена. Мъжката шивалня на Драматен открай време си беше свърталище на некадърни глупаци. Марик водеше мълчалива е упорита борба с тяхната неспособност, мързел и самомнение, нищо, ушито там не съответстваше на нейните скици, нищо не бе готово. Тези проблеми доведоха до това, че Марик напълно забравила за диапозитивите. Подборът им поверила на една млада дама, на която — поради пълната й некомпетентност, не бе възложено друго. Тя обаче пристъпила към задачата с голямо усърдие и поръчала фотографии за десетки хиляди крони, без някой изобщо да реагира. В края на краищата мълчанието около диапозитивите ми се стори съмнително и аз започнах да разнищвам историята. Оказа се, че разполагаме с превъзходни и съвсем нови прожекционни апарати на стойност почти половин милион крони, а нямаме нито един диапозитив. Катастрофата изглеждаше неминуема, ала ни провървя: появи се млад фотограф, който не само желаеше, но и можеше да работи. Той се посвети на задачата с жар, не спираше да подбира изображения и нощем, като същевременно се справяше и с куп проблеми от техническо естество. Последните диапозитиви бяха готови за генералната репетиция.

В петък, 14 март, представихме спектакъла за пръв път преди премиерата и всичко мина добре, без прекъсване и повторения. Записал съм в дневника се: „Ужасно предварително представление. Седя и зяпам. Не изпитвам никакво съпреживяване. Напълно съм безучастен. Е, има още време.“ (Премиерата беше насрочена за 17 април, точно на датата, на която преди седемдесет години се състояло първото представление на тази драма.)

В неделя седим с Ерланд 8 8 Ерланд Юзефсон (род. в 1923 г.) — известен шведски актьор. — Б.пр. в моя кабинет и разговаряме за Йохан Себастиян Бах. Маестрото се завърнал у дома след продължително пътуване, през това време умрели жена му и две от децата им. В дневника си той отбелязва: „Всемилостиви Боже, помогни ми да не загубя радостта си.“

През целия си съзнателен живот винаги съм бил изпълнен с чувството, което Бах нарекъл радост. То ме спасяваше в критични моменти и злощастия, служеше ми за не по-малко надеждна опора от моето сърце. Понякога ме потискаше, причиняваше ми неудобства, но никога не беше враждебна и разрушителна сила. Бах бе назовал това състояние радост, Божия радост. Всемилостиви Боже, помогни ми да не загубя радостта си.

Внезапно се чувам как казвам на Ерланд: „Губя радостта си. Усещам това физически. Тя сякаш изтича от мен, за да отстъпи на болезнена пустота, и оставя някаква влажна обвивка, която ще засъхне и изчезне.“

Започвам да плача, това ме плаши, тъй като изобщо не плача. В детството си циврех често и с удоволствие, но майка ми разкри тази моя хитрост и започна да ме наказва. Тогава спрях да рева. На моменти като че дочувах някакъв вопъл, истински вой нейде от много дълбоко, сякаш от дъното на кладенец, всъщност само ехо, което ме застига без предупреждение. Едно безутешно разридано дете, затворено там завинаги.

В онзи сумрачен следобед в моя кабинет в театъра взривът стана неочаквано. Притисна ме черна и непреодолима тъга.

Преди няколко години бях посетил в болницата приятел, умиращ от рак. Разяден отвътре от болестта, той се беше превърнал в сбръчкан гном с огромни очи и едри жълти зъби. Лежеше настрани, обвързан с няколко апарата, притискаше лявата си длан към лицето и мърдаше пръстите й. Устните му се разтегнаха в ужасяваща усмивка и той отрони: „Виж, още мога да шавам с пръсти. Все пак е някакво развлечение!“