Ингмар Бергман - Латерна магика

И така, работата ми се състои в управляване на текстове и работно време. Нося отговорност за това дните да не преминават съвсем безсмислено. Никога не давам отдушник на лични подтици и проблеми. Наблюдавам, регистрирам, констатирам, контролирам. Аз съм допълнителното зрение и слух на актьорите. Предлагам, съблазнявам, окуражавам или отхвърлям. Напълно съм лишен от спонтанност, импулсивност, съучастие, макар да създавам впечатление за обратното. Ако само за миг повдигна маската и дам израз на това, което всъщност мисля и чувствам, моите другари биха се опълчили срещу мен, биха ме разкъсали и изхвърлили през прозореца.

Въпреки тази маска обаче същността ми остава непроменена. Моята интуиция действа бързо и сигурно, аз забелязвам всичко, маската е само филтър, който не пропуска нищо лично, нищо, което няма отношение към работата. Обуздавам бурята, не й позволявам да се развилнее.

В продължение на доста време живях с по-възрастна от мен актриса, изключително талантлива. Тя се подиграваше с моята теория за чистота и заявяваше, че театърът е мръсотия, похот, неистовост и изобщо пъкъл. „Единственото скучно нещо при теб, Ингмар Бергман — казваше ми тя, — е твоето влечение към всичко нормално, здраво. Трябва да се откажеш от него, то е фалшиво и буди подозрения, изправя те пред граници, които не се одързостяваш да пристъпиш, и би трябвало, подобно на Томас-Мановия доктор Фаустус, да си намериш пачавра-сифилистичка.“

Възможно е да беше права, възможно е и да залиташе по някакъв романтизъм, повлиян от ерата на попизкуството и наркотичното бълнуване. Не знам, знам само, че тази красива и гениална актриса си загуби паметта, зъбите й окапаха и петдесетгодишна, тя умря в лудница. Ето какво получи за невъздържаността, която изповядваше.

Творците, които умеят да формулират своите идеи, са впрочем опасни. Внезапно тяхното теоретизиране се превръща в мода, а това нерядко има катастрофални последици. Игор Стравински например обожавал да борави с думи. Написал е много страници, посветени на интерпретацията. Тъй като у самия него бушувал вулкан, той призовавал към сдържаност. Посредствените му колеги четели неговите разсъждения, кимали в знак на съгласие. Онези, у които нямало и искрица от вулкан, размахвали диригентската палка, обзети от желание да следват неговия принцип на сдържаността, докато Стравински, който никога не правел онова, което проповядвал, дирижираше своя „Аполон Мусагет“ тъй, сякаш негов автор бе Чайковски. А ние, на които теориите му са добре известни, слушахме, удивени.

През 1986 г. трябваше да поставя „Игра на сънища“ за четвърти път. Това решение изглеждаше разумно: „Госпожица Юлия“ и „Игра на сънища“ в рамките на един и същ театрален сезон. Кабинетът ми в Драматен бе ремонтиран. Преместих се там. Бях у дома си.

Подготвителната работа започна с усложнения. Поканих художник-сценограф от Гьотеборг. Неговата приятелка, след десетгодишен съвместен живот, избягала с млад актьор. Сценографът, заболял от язва, пристигна във Форьо в края на месец юни. Състоянието му беше ужасно.

С надеждата, че работата ще послужи като един вид юзда за неговата депресия, ние започнахме всекидневните срещи. Устните на художника трепереха, той се взираше в мен с леко изпъкналите си очи и шепнеше: „Искам тя да се върне.“ Аз обаче нямах никакво намерение да изпълнявам функциите на изповедник и не отстъпвах от изискванията си. Минаха няколко седмици и той съвсем рухна, заяви, че не може повече да работи, опакова си багажа и замина обратно за Гьотеборг. Там вдигнал платна в буквален смисъл и се отправил на морско пътешествие с нова любовница.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна към своята стара приятелка и сътрудничка Марик Вос. Тя се отнесе с дружеско благоразположение към предложението ми да работим отново заедно и се премести в къщичката за гости, с която разполагахме. Бяхме вече много закъснели, но пристъпихме към действие в добро разположение на духа. Преди много години Марик бе работила над „Игра на сънища“ с Улуф Муландер, основоположника на Стриндберговата традиция.

От предишните си постановки на тази пиеса не бях доволен: телевизионният спектакъл беше сполетян от технически бедствия (по онова време дори лентата не можеше да се реже). Този на Малката сцена пък се получи някак мизерен, независимо от превъзходните актьори. Авантюрата в Германия доведе до затрупване на постановката от прекомерните декори.