Ингмар Бергман - Латерна магика

Баба, малка и изпъната на креслото край малката масичка в салона, сегиз-тогиз почукваше по нейната блестяща повърхност с напръстника, надянат върху десния й показалец, за да подчертае смисъла на някои от своите думи. Както винаги тя беше в черна рокля с бяла якичка и брошка с камея. Пак си бе сложила делничната престилка на бели и сини райета, а гъстата й бяла коса сякаш сияеше на слънчевите лъчи, нахлули отвън. Беше студен зимен ден, огънят пращеше в камината, прозорците бяха покрити с цветя от скреж. Часовникът под стъкления похлупак отмери дванайсет бързи удара, пастирката затанцува за своя пастир. През портата долу мина шейна, дръннаха звънчета, разнесе се стържещият звук от допира на плазовете й по калдъръм, отекна тропотът на тежки копита.

Бях се разположил на пода в една от съседните стаи. Вуйчо Карл и аз тъкмо бяхме подредили релсите за влакчето, което получих за Коледа от безмерно богатата леля Ана. Внезапно обаче на прага се появи баба и повика вуйчо Карл отсечено, с леден тон. Той се надигна, въздъхна дълбоко, облече си сакото и придърпа жилетката върху корема си. После седна с нея в салона. Разбира се, баба затвори след тях вратата, която обаче се пооткрехна, та можех да гледам какво става, сякаш то се разиграваше на сцена.

Баба говореше, вуйчо Карл я слушаше, издул дебелите си синьо-червени устни. Голямата му глава все повече хлътваше в раменете. Всъщност той ми се падаше вуйчо само наполовина, тъй като бе най-големият от заварените синове на баба, почти неин връстник.

Баба му беше настойница. Вуйчо Карл бе слабоумен, „не му сечеше пипето“, неспособен беше да се грижи за себе си. Понякога попадаше в лудницата, но инак живееше на пансион при две възрастни дами, които го приглеждаха. Бе предано същество, ласкаво като голямо куче, ала сега съвсем я беше оплескал: една сутрин изскочил от стаята си без долни гащи, без панталони и бурно запрегръщал леля Беда, обсипвайки я с лигави целувки и неприлични думи. Леля Беда обаче не изпаднала в паника, а преспокойно щипнала вуйчо Карл там, където трябва, следвайки точно указанията на доктора. После се обадила на баба.

Изпълнен с разкаяние, вуйчо Карл само дето не плачеше. Инак кротък човек, той всяка неделя ходеше с леля Беда и леля Естер в Мисионерската църква. Спретнат тъмен костюм, кадифен поглед, звучен баритон — той наистина можеше да мине за някой от проповедниците. Изпълняваше различни по-дребни поръчения, охраняваше църквата, така да се каже на обществени начала, често биваше канен от дамите на кафе и седенки, на които той с удоволствие им четеше на глас, докато те се занимаваха с ръкоделие.

Вуйчо Карл бе всъщност изобретател. Отрупваше Кралското патентно бюро с чертежи и проекти, ала без никакъв особен успех. От близо стоте негови заявки там бяха приели само две: машина за белене на картофи, която ги правеше еднакво големи, и автоматична четка за чистене на клозети.

Той беше извънредно подозрителен. Особено го безпокоеше мисълта, че някой ще открадне най-новите му идеи. Затова увиваше чертежите си в мушама и ги носеше пъхнати между гащите и панталоните. Мушамата впрочем не бе излишна, защото вуйчо Карл се напикаваше. Понякога се случваше, най-вече сред много хора, той да не устои на тайната си слабост. Тогава увиваше десния си крак около този на масата, надигаше се от стола и пускаше топла струйка, която подмокряше гащите и панталоните му.

Баба, леля Естер и леля Беда знаеха за този негов порок и можеха само с едно отривисто и остро „Карл!“ да предотвратят подобна пакост, ала госпожица Агда например веднъж бе дочула за свой ужас някакъв особен звук, напомнящ съскане откъм горещата печка. Хванат на местопрестъплението, вуйчо Карл възкликнал: „Хоп’ла, аз тук правя палачинки!“

Обожавах го и искрено вярвах на леля Сигне, според която вуйчо Карл бил най-способният от четиримата братя, но обзет от завист, Алберт някога го цапардосал с чук по главата и така обрекъл клетото момче на слабоумие за цял живот.

Обожавах го, защото той изобрети какви ли не приспособления за моята латерна магика и за кинопрожекционния ми апарат. Измайстори подложка за диапозитивите и преустрои обектива, монтира вдлъбнато огледало и експериментира с три или повече стъклени пластинки, подвижни и разрисувани от самия него. Така осигури на фигурите раздвижен фон. Носовете им се удължаваха, те се рееха във въздуха, от гробове, осветени от луната, изскачаха привидения, кораби потъваха, майка издигаше детенцето си високо над главата си, докато вълните не ги погълнеха.