Ингмар Бергман - Латерна магика

Беше постъпил на работа като пазач на църквата „София“. Зарязал и изобретенията си: „Всичко това беше заблуда, Schwesterchen 4 4 Сестрице (нем.) — Б.пр. “.

Годеницата беше малко над тридесетте, слаба и дребна на ръст, с костеливи рамене и дълги мършави крака. Имаше едри бели зъби, коса с цвят на мед, събрана в кок на тила, дълъг нос с правилна форма, тънки устни и обла брадичка. Очите й бяха тъмни и блестящи. Годеника си наблюдаваше с ласкавия поглед на собственичка, а силната й длан бе сякаш нехайно отпусната на коленете му. Преподаваше физическо възпитание.

Дългогодишното настойничество следваше да се прекрати. „Представата на моята мащеха за умственото ми равнище беше една от нейните илюзии. Като властна, корава жена тя имаше потребност да държи някого в ръцете си. Schwesterchen никога не би могла да й прилича в това отношение, колкото и да се старае. Това също е илюзия.“

Годеницата наблюдаваше членовете на семейството ни с бляскавия си тъмен поглед и не продумваше.

Подир някой и друг месец обаче годежът беше развален. Вуйчо Карл се премести отново в двете стаички на Рингвеген и прекрати ангажимента си като пазач на църква „София“. Сподели с мама, че трябвало да сложи край на заниманията си като изобретател. Годеницата му правела всевъзможни опити да го откаже от тях, стигало се до разправии и схватки. На бузата на вуйчо Карл личаха следи от нокти.

— Въобразявах си, че ще бъда в състояние да прекратя изобретенията си. Това обаче се оказа илюзия.

Мама отново му стана настойница, всеки петък той пристигаше в пасторския дом, сменяше бельото и костюма си, вечеряше със семейството ни. Склонността му към напикаване не се усили.

Но той имаше и друго опасно влечение. На път за някоя от библиотеките, Кралската или Градската, където обичаше да прекарва времето си, той нарочно заобикаляше, за да мине по железопътния тунел под южната част на Стокхолм. Като син на инженер по транспорта, построил железопътното трасе Крюлбу и Иншьон, вуйчо Карл обожаваше влаковете. Когато те профучаваха с грохот през тунела покрай него, той се притискаше към скалистата стена, оглушителният шум предизвикваше у него възторг, скалата се разтърсваше, прахолякът и пушекът го опияняваха.

В един пролетен ден го намериха там, обезобразен почти до неузнаваемост, рухнал между релсите. В калъфа от мушама, пъхнат под панталоните му, имало чертежи на устройство за по-лесна смяна на крушките и уличните лампи.

Когато бях дванадесетгодишен, един музикант, който свиреше на челеста в „Игра на сънища“ от Стриндберг, ми разреши да седя зад сцената по време на представленията. Това бе зашеметяващо изживяване за мен. Вечер подир вечер, спотаен в куличката на авансцената, аз ставах свидетел на бракосъчетанието на Адвоката и Дъщерята. За пръв път се докосвах до магията на актьорската игра. Между палеца и показалеца си Адвокатът държеше фуркет, който огъваше, изправяше, начупваше. Фуркет изобщо нямаше, но аз го виждах! Зад кулисите офицерът очакваше реда си да излезе на сената. Леко приведен напред, той разглеждаше връхчетата на обувките си, скръстил ръце на гърба, покашляйки се беззвучно — съвършено обикновен човек. Ала ето, той отваря вратата и излиза на сцената. Там се променя, преобразява се, става Офицерът.

Тъй като в душата ми непрестанно бушува буря, на която не бива да давам възможност да се разрази, аз се боя от всичко, което не е било предвидено, от непредсказуемото. Ето защо моята професионална работа се заключава в педантично управление на онова, което не се поддава на обяснение. Аз съм посредник, организатор, човек, който създава ритуали. Има режисьори, които материализират собствения си хаос и в най-добрия случай успяват от този хаос да сътворят спектакъл. Ненавиждам аматьорство от такъв род. Никога не участвам в пиесата, аз тълкувам, конкретизирам. Най-важното — не допускам да вземат връх собствените ми усложнения, да надделее онова, което не допринася за проникване в текста, в неговите тайни, за стимулиране и изява на творческото въображение на актьорите. Мразя буйствата, агресивността, емоционалната невъздържаност. Репетицията при мен е един вид операция в специално оборудвано помещение. Тя изисква категорично надмощие на самодисциплината, чистотата, светлината и тишината. Една репетиция е сериозна работа, не психотерапевтичен сеанс за режисьор и актьор.

Презирам Валтер, който още в 11 часа сутринта е замаян от алкохол и изригва върху околните собствените си проблеми. Противна ми е Тереза, която се мята на шията ми, обгръщайки ме с облак от миризма на пот и парфюм. Ще ми се да напердаша Паул, тоя нещастен педераст, нахлузил обувки с високи токове, макар прекрасно да знае, че цял ден ще трябва да тича нагоре-надолу по стълбите на сцената. Повдига ми се от Ваня, която дотърчава със закъснение точно от една минута и се стоварва на стола, отрупана с пакети и пакетчета, размъкната и разчорлена, задъхана до немай-къде. Дразни ме Сара, която е забравила своя екземпляр от пиесата и все има да провежда по два важни телефонни разговора насред репетицията. Искам порядък, спокойствие, атмосфера на взаимно благоразположение. Само така можем да доближим безграничното. Само така бихме могли да се домогнем до разрешението на загадките и да усвоим механизмите на повторението. На повторението, на живото, пулсиращо повторение. Всяка вечер — същото представление, същото, но все пак пресъздавано. Как впрочем да разберем онова, което е позволено, продължаващото само миг rubato 5 5 Изпълнение в музиката, по-свободно по отношение на темпа и предвидения от композитора такт (итал.). — Б.пр. , тъй необходимо, та един спектакъл да не се превърне в умъртвяваща го рутина или в недопустимо своеволие? Всички добри актьори знаят тази тайна, посредствените трябва да я постигнат, слабите изобщо не я научават.