Ингмар Бергман - Латерна магика

Вуйчо Карл купи обрезки от филмова лента за по пет йоре метърът, потапяше ги в горещ соден разтвор, за да смъкне емулсията, и след като изсъхнеха, той с туш рисуваше по тях подвижни картинки или абстрактни орнаменти, които се променяха, експлодираха, набухваха или се свиваха.

Ето го, тежко надвесен над работната си маса в своята стая, претъпкана с мебели. Филмът е прикрепен върху матово стъкло, осветено отдолу. Вдигнал е очилата си, дясното му око се взира през лупа в лентата. Дими с къса извита лула, на масата са подредени още няколко такива, изчистени и напълнени с тютюн. Не мога да откъсна поглед от миниатюрните фигурки, които изникват в квадратчетата на филмовата лента. Докато работи, вуйчо Карл говори, дърпайки от лулата си, пояснява, мърмори, пафка.

— Ето, тук цирковият пудел Теди се мята в кълбо напред, постижението му е добро. Сега обаче жестокият директор на цирка принуждава клетото куче да направи задно салто — нещо, което не е по силите му. То си удря главата в манежа, вижда звезди по пладне, а за звездите ще изберем друг цвят, нека са червени. Излиза му цицина, и тя е червена. Мисля, че леля Естер и леля Беда не са у дома. Я иди в трапезарията, издърпай лявото чекмедже на бюфета, ще видиш пакетче бонбони, което крият от мен, защото Ма казва, че не бива да ям сладко. Вземи от него четири бонбона, само че внимателно, и гледай никой да не забележи.

Изпълнявам поръчението и получавам един бонбон. Останалите вуйчо Карл напъхва зад дебелите си устни, от ъгълчетата им потича слюнка. Отпуска се на облегалката на стола и, присвил очи, се взира в сивия зимен здрач.

— Ще ти покажа нещо — продумва той внезапно и отива към масата под полилея, щраква ключа и жълта светлина залива ориенталските шарки на покривката. Сяда там и ме кани да се настаня отсреща. После увива единия край на покривката около лявата си китка и отначало полека, после все по-бързо започва да я върти. След известно време китката до колосания маншет се отделя от останалата част на ръката и някаква мътна течност прокапва на покривката.

— Имам два костюма, всеки петък съм задължен да се явя при баба ти, за да си сменя бельото и костюма. Това продължава вече цели двадесет и девет години. Ма ме държи изкъсо, сякаш съм хлапе. Това е несправедливо, Бог ще я накаже. Бог наказва тираните. Я виж, в къщата оттатък улицата май има пожар!

Зимното слънце бе открило пролука в стоманеносивите облаци, натежали от сняг, и прозорците на дома отсреща, на Гамла Огатан, лумват тъй, сякаш вътре нещо гори. Отблясъците му чертаят тъмножълти правоъгълници по шарките на тапетите, дясната половина на лицето на вуйчо Карл сякаш пламти. На масата между нас двамата още лежи отвъртяната китка на ръката му.

След като баба умря, негова настойница стана мама. Вуйчо Карл бе преместен в Стокхолм, където заживя под наем в две малки стаи у възрастна дама от сектата „Свободна църква“. Квартирата й се намираше на булевард Рингвеген, близо до Йотгатан.

Предишният ред беше възстановен. Всеки петък вуйчо Карл идваше в пасторския дом, получаваше кат прано бельо, преобличаше се в изчистен и изгладен костюм, вечеряше в нашето семейство. Той така и не се променяше. Все си беше едър и пълен, с румени бузи и теменуженосин поглед иззад дебелите стъкла на очилата. Продължаваше да отрупва Патентното бюро със своите изобретения. Всяка неделя пееше в хора на Мисионерската църква. Мама стопанисваше средствата му, той редовно получаваше полагаемите му се пари за всекидневни разходи. Наричаше я „сестра Карин“ и понякога се надсмиваше над нейните безпомощни усилия да подражава на баба: „Имитираш мащехата ми, но хич не се и старай. Прекалено си добра, за да бъдеш като нея. Мамхен беше безмилостна.“

Един петък в дома ни се появи хазайката на вуйчо Карл. Тя проведе с мама продължителен разговор на четири очи. Хазайката ридаеше така, че се чуваше през няколко стаи. Няколко часа по-късно тя си взе „довиждане“, подпухнала от плач. Мама отиде в кухнята при Лала и се отпусна на един стол, заливайки се от смях.

— Представи си, Карл се сгодил за някаква жена, по-млада от него с тридесет години!

След някоя и друга седмица годениците дойдоха на посещение у нас. Искаха да обсъдят с татко подробностите около венчавката — церемонията щеше да е максимално опростена, но в църква и подобаващо тържествена. Вуйчо Карл бе облечен в свободно отпусната спортна риза без вратовръзка, кариран блейзър и идеално изгладени панталони от фланелен плат без нито едно петънце. Старомодните си очила беше сменил с модерни, в рогови рамки, а предишните гамаши с копчетата — с мокасини. Не говореше много, изглеждаше съсредоточен и сериозен. Не чухме нито едно объркано изречение, нито оплетен низ от неясни мисли.