Ингмар Бергман - Латерна магика

Ибсен с неговите лъжци, земетресенията на Стриндберг, яростта на Молиер, поднесена с хлъзгавото коварство на Александрина, континентите на Шекспир! Само като си помислиш за всичко това! Тук ще ни услужат абсурдистите, злободневни, избирателни: всичко е предсказуемо, лесно възпроизводимо, гъделичкащо забавно, ловки побутвания, полуфабрикати за Нетърпеливите.

А сега, драги мой, аз те хващам за ръката, приятелю, и предпазливо те разтърсвам, чуй: ето, тези именно думи ти произнасяш всекидневно по много пъти. И би трябвало да знаеш, че тъкмо те зоват твоя опит. Създадени се в мъка или в сладострастие, с главозамайваща бързина или постепенно, трохичка по трохичка. Разтърсвам те пак: ти разбираш, аз разбирам, ти осъзнаваш, аз осъзнавам, мигът е увенчан с триумф, денят не е минал напразно, животът ни, инак съмнителен може би, най-сетне е получил смисъл и обагреност. Апатичният разврат е станал любов. Като си помислиш само! Да, като си помислиш!

Според някои аз трябва да разкажа за своите приятели. Но това не е невъзможно, освен ако не си достатъчно престарял, та те да са напуснали тленния свят. Във всеки друг случай си принуден да балансиращ между нетактичност и премълчаване: бъди спокоен, ще ти дам да прочетеш какво съм писал.

Един човек излял душата си в подобна изповед. Естествено, дал я на бившата си любовница да я прочете. Тя отишла в тоалетната, повърнала, а сетне настояла името й да се зачеркне. Авторът се подчинил, но силно намалил положителния елемент в преценките си, за да усили отрицателния.

Дружбата, както и любовта, е изключително проницателна. Нейната същност е откритото отношение, пристрастеността към правдата. Да видиш лицето на близкия човек или да чуеш гласа му по телефона, да изречеш онова, което те мъчи най-много, което считаш за неотложно, ето какво наричам аз освобождение. Или да изслушаш приятеля си да признае нещо, за което инак не се е осмелявал и да си помисли. Дружбата нерядко е обагрена от чувственост. Фигурата на приятеля, неговото лице, очите, устните, гласът му, неговите движения, интонацията му са запечатани в съзнанието ти като секретен код, откриващ душата ти за насрещно доверие и съпричастност.

Любовните отношения се разтърсват от експлозиите на конфликти, неизбежно е, дружбата не е дотам щедра, потребността й от сблъсъци и чистки не е особено голяма. Понякога нежната повърхност на контактите се дразни от попаднали там песъчинки, които причиняват болка и затруднения. Мисля си: ще мина и без този идиот! Но минава известно време и усещането за неловкост, за празнота се проявява на различни равнища, понякога пряко, понякога косвено.

Подновявам отношенията, които са били прекъснати, не може да продължава повече така, нека съхраним общото си богатство. И се захващаме да изгребваме, да разчистваме, да възстановяваме.

Резултатът не е тъй категоричен: по-добре, по-лошо или както преди. Така и няма да разберем. Дружбата не е зависима от клетви и уверения, нито пък от времето и пространството. Дружбата не предявява никакви изисквания, освен едно: искреност. Само едно, ала затова пък нелеко.

Мой приятел, обществено активна личност, емигрира и се заселва на Ривиерата. Наема там тристаен апартамент и плете рогозки, седнал на балкона. Неговата приятелка, доста по-млада, продължава да работи в Швеция, но няколко месеца в годината го посещава на удобния балкон. Приятелят ми замлъква, нашият диалог прави опити да се промъкне през гъсталака на това затишие, поддържането на общуването ни изисква немалко сили и време. Фразите му стават все по-загадъчни. За какъв дявол избяга на оня средиземноморски балкон? Та ти бавно и неусетно умираш, макар да не се забелязват трупни петна. Беседваме, спазвайки ритуала, долавям, че го гнети някаква грижа, която не желае да сподели с мен. Много благодаря, тук е наистина прекрасно. Вярно, палмите са покрити със сняг, но затова пък цъфтят магнолиите.

Не съм в състояние да му призная, че съм наясно относно онова, което го измъчва, не искам да го обиждам с упрек, че не е искрен в необходимата степен.

Двамата сме всъщност почти връстници — никак не е изключено именно тъй да започва и истинската старост. Лутаме се по изпълнени с тъма зали и лъкатушещи мръсни коридори, навлизайки все по-надълбоко в тях. Разговаряме по разбрицани местни телефони и безпомощно се спъваме в уговорки, трудно отличими една от друга.

Друг мой приятел, актьор, написа интересна радиопиеса и аз поисках разрешението му да я поставя. Подир няколко месеца го попитах дали не би искал да изиграе Призрака и Първия актьор в спектакъла, който подготвях по „Хамлет“. След мъчително колебание той ми отказа. Разгневен, заявих, че тогава няма да се занимавам с неговата радиопиеса. Истински разтърсен, той заяви, че не вижда връзката, тъй очевидна за мен самия. Посредством пространни разяснения ние, без да променим изходните си позиции, разнищихме възникналото недоразумение. Но в дружбата ни се появи пукнатина.