Ингмар Бергман - Латерна магика

Преди много години гледах рисувано филмче на Уолт Дисни за един пингвин, обзет от мечти да попадне в южните морета. В края на краищата тръгва на път и се озовава на обрасъл с палми остров насред топла и синя морска шир. Той окачва на една от палмите фотография на Антарктида и обзет от тъга по дома, започва усърдно да строи нов кораб, който да го отведе към родните брегове.

И аз съм като този пингвин. Докато работех в Резиденцтеатер, често си мислех за Драматен, тъгувах по страната си, по родния език, по приятелите, по общуването с тях. Ето ме сега у дома, където мечтая за дръзки замисли, за схватки и кървави борби, за артисти, обзети от презрение към смъртта…

Човек на моята възраст не може да бъде пришпорван. Напълно разбирам Ибсеновия строител майстор Солнес, който се качва на връх църквата, независимо от това, че му се вие свят. Психоаналитиците услужливо предоставят обяснение: тягата към невъзможното, моля ви, била свързана с намаляващата сексуална потенция. Какво друго биха могли да кажат тъкмо те?

Убеден съм обаче, че ме тласкат други мотиви. Неуспехът има свой особен привкус, горчиво пикантен, препятствията събуждат агресивност, стимулират гаснещите творчески сили. Привлекателна е идеята да се превземе Еверест откъм северозападната страна. И преди да замлъкна завинаги по биологични причини, аз искам да ми се противоречи, да будя съмнения — и не само у мен самия, това и бездруго ми е всекидневие. Искам да съм личност, предизвикваща раздразнение, досада, човек, когото не можеш да поставиш в привичните рамки.

Невъзможното е прекалено съблазнително — та нали нямам какво да губя. Но и изгода нямам никаква, освен може би някоя и друга положителна оценка във вестник. Оценка, която неговите читатели ще забравят подир десет минути, а аз — подир десет дни.

Правдивостта на нашата интерпретация е свързана впрочем с времето. Нашите спектакли наистина изчезват, обгърнати в милостив здрач на небитие, но отделни епизоди на величие или крах продължават да изпъкват, осветени от мек зрак. Филмите обаче остават, свидетелствайки за жестоката променливост на художествената правда. Самотни скални късове се извисяват сред стритите на ситен чакъл модни течения.

В един миг на жлъчно прозрение осъзнавам, че моят театър си е останал в 50-те години, учителите ми — в 20-те. Прозрението ме прави бдителен и нетърпелив. Трябва да се отделят привичните понятия от важния опит, да се разчупят старите решения, без непременно да бъдат заменени с нови.

Еврипид, строителят на драми, бил заточен на старини в Македония. Пишел „Вакханки“. С ярост поставял тухла върху тухла, противоречия се сблъсквали с противоречия, преклонението — с богохулството, делникът — с ритуала. Омръзнало му да проповядва морал, разбрал, че в крайна сметка е загубил в играта си с боговете. Коментаторите говорят за умора у престарелия творец. Тъкмо обратното. Масивната скулптурна група, оставена ни от Еврипид, представлява хората, боговете и света въобще, понесени в безмилостно и безсмислено движение под пустинното небе.

„Вакханки“ свидетелства за смелостта да се разчупват вече излети и готови калъпи.

Във вторник, 27 декември 1983 година, Стокхолм потъна в непрогледен мрак. Това стана привечер, репетирахме „Крал Лир“ в просторното и удобно помещение на най-горния етаж в Драматен. Бяхме шестдесет души, актьори, статисти, помощници.

Безумният крал е застанал точно в центъра на сцената, обкръжен от всякакъв измет, и заявява, че животът е арена на глупци. Светлината угасва, всички се кикотят, вдигат щорите, разбъркан от вятър мокър сняг покрива прозорците. Натегнала като олово, светлината на деня прониква колебливо в залата за репетиции. По вътрешния телефон някой известява, че театърът, целият квартал, а може би и градът са потънали в тъмнина.

Предлагам да поизчакаме, в един голям град подобно прекъсване на тока не може да продължи кой знае колко. Сядаме — кой на стол, кой направо на пода, подхващаме тихи разговори. Непоправимите пушачи излизат във фоайето, но веднага се връщат, там цари египетска тъма.

Минават минути, лишената от сенки светлина навън сгъстява сивотата си, кралят е застанал встрани, все още наметнат с широката си черна мантия и увенчан с раздърпан венец от цветя, навярно някога използуван и от Офелия, Ана или Зганарел. Устните му помръдват, ръката отбива такт, очите са притворени. Глостър, повдигнал окървавената превръзка от избодените си очи, разказва с леко заекване колко умело приготовлява печена херинга. Няколко хубавички статистки, струпани в ъгъла, слушат Олбани, нагизден с анцуг, меч и ботуши. Сегиз-тогиз те признателно се засмиват, вярно, тихичко, тъй като в помещението цари приглушено, но инак приятно настроение.