Ингмар Бергман - Латерна магика

Едгар, нашият отговорник по безопасността на техническите съоръжения, настоява площадката да се отдели с ограда. Свалил очилата си, той разпалено обяснява нещо на помощник-режисьора, който си води бележки. Честният Кент се е проснал по цялата си дължина на пода — налегнал го е радикулит или някакво подобно отвратително страдание. Прелестната Корделия, намерила отнякъде стеаринова свещ, се измъква през тъмното помещение до тоалетната — да попуши или да се облекчи, две винаги неотложни необходимости.

Мина половин час, виелицата навън се усили, по-отдалечените части на помещението потънаха в мъгла. В неговия център, скупчени около пет запалени свещи, пеят мадригал диригентът и нашият хор, музикално надарени момчета и момичета с хубави, звънки гласчета.

Мълчим и слушаме; нежно се извива мелодията, вие бурята. Угасналото улично осветление не е в състояние да разсее все по-бързо изчезващата, неуверена и умираща дневна светлина. Песента прониква в душата, лицата са почти неразличими. Времето е спряло, сега сме в глъбините на онзи свят, който съществува неизменно, съвсем близко. Необходими са само един мадригал, една буря и един затъмнен град, за да се озовем в добре познатото, но според представите ни като че все пак недостъпно пространство. В своя професионален живот ние всекидневно си играем с времето — разтягаме го и го скъсяваме, изличаваме го. Това става естествено, не се замисляме над този феномен. Времето е деликатна, външна конструкция и сега то напълно е изчезнало.

„Крал Лир“ е цял континент. Ние подготвяме експедиции, които с различна степен на умение и с променлив успех нанасят на картата хълмиста местност, река, някакви брегове, планински хребет, гори. Такива експедиции изпращат всички страни и в хода на нашите изследвания ние понякога се срещаме, убеждавайки се с горест, че вчерашното езеро е станало зъбер. Чертаем карти, коментираме, записваме — нищо не съвпада. Един опитен тълкувател разяснява четвърто действие. Ето как трябва да бъде: кралят е весел, лудостта му е в пределите на допустимото. Същият тълкувател обаче посивява от безсилие пред вулканичното изригване във второ действие. Началото му е нелепо — по-добре всичко да стане игра, изпълнена със смях и празнично настроение. В главата на краля се е загнездила привлекателна, ала опасна идея, на самия него му е смешно. Ами трагедията на скиталчеството? Трансформацията? Кой притежава достатъчно власт и физическа издръжливост, за да изобрази крушението в неговия последен стадий? Най-напред ред във всичко; секунда по-късно светът се срива в хаос, разразява се жизнена катастрофа.

Знам за какво става дума, самият аз преживях подобна трагедия, усетил я бях с кожата на душата си. Раните още не са заздравели. Но как да внуша своя опит така, че моят крал да успее да взриви създадената си в тежки мъки отбранителна стена срещу безпорядъка и унижението?

Трябва обаче да се пазим и от прекалено дълбокомислие. Необходимо е да се играе бързо, открито, разбираемо. Нямаме нито опит, нито традиция, само едно лошо образование. В състояние ли е поривът да замени техниката? Или ще затънем в тресавището на многословието? Ние, които имаме опит от работата си единствено с директния, твърдо стъпил на нозете си, диалог на Стриндберг? Възможно ли е нормално играещи актьори и актриси да изразят двойната болка на Глостер, веселата ярост на Кент, престореното безумие на Едгар, демоничната злоба на Риган?

Нашата експедиция преодолява неравния терен на обрасла в храсталаци местност, горещо е, от челата ни се стича пот. Внезапно слънцето тупва зад хоризонта като нажежен камък, мракът става непроницаем и ние разбираме, че сме попаднали в пукнатина над дълбока пропаст. Един ден прилича на друг: ето — моментът на истината, твърдият остров, най-сетне , отсега ще възприемем спокойна методичност. Оттук до там са два метра и седемнадесет сантиметра, така и ще запишем. Но по-добре да проверим още веднъж. Оказват се четиринадесет хиляди метра.

Зрители, режисьор, актьор, критик. Всеки вижда своя крал Лир, аморфен в контурите си, илюзорно възприемаем с интуиция и чувство. Опитите за описване с думи са безплодни, но интересни. Е, хайде, нека заедно поиграем на понятия. Някой, извърнат на северозапад, вторачва поглед в слънцето, друг, затворил очи и притиснал брадичка към гърдите си, мърмори нещо, обърнат на юг. Кой най-добре от всички ще опише струнния квартет в си бемол мажор, опус 130, на Бетховен — неговата трета част, Andante con moto, ma non tropo? Можем ли да почетем, можем ли да послушаме? На мен ми харесва. Макар да е малко еднообразна. Но е хубава! Макрокосмос, инверсия, контрапункт, структурна, диалектична, миметична. По-бързо или по-бавно. И по-бързо, и по-бавно? Макар да е нужно акцентиране на структурата. Така ми въздейства, че се просълзих, мислех си — та той е бил глух, поврага. Да се описва музика е все едно да се разказва приказка, защото звуковите вълни докосват чувствата. Да се описва театър се счита за напълно възможно, защото словото, както казват, се възприемало с разума. И таз добра!