В средата на юли баща ми пристигна във „Ворумс“, за да прекара своя отпуск. Настроението му беше лошо, не можеше да си намери място и обзет от безпокойство, извършваше дълги преходи пешком из гората, нощуваше в кошари и плевни.
Една неделя трябваше да произнесе проповед в църквицата на Амсберг. Утрото бе сякаш напоено с олово, слънцето и конските мухи хапеха немилостиво. Над планинските хребети на юг се издигаше тъмносиня стена от облаци.
Отдавна беше решено, че аз ще придружа татко. Сложиха ме върху предния багажник на велосипеда, на задния прикрепиха пакет с храна и чантата с пасторските одежди. Бях бос, по къси панталонки на сини райета и ризка от същия плат с обърната яка. Китката на едната ми ръка беше превързана: бях разчесал мястото, ухапано от комар, и то се поду. Баща ми носеше черни панталони със специални щипки за велосипеда, черни обувки с връзки, бяла риза, бяла шапка и леко лятно сако. Всичко това знам от снимката, която разглеждах неотдавна. На заден план се вижда Гертруд, млада приятелка на семейството. Тя е вперила влюбени очи в татко и лукаво се усмихва. Обожавах Гертруд — колко би било хубаво, ако тя идваше с нас. Весела, все засмяна, тя винаги повишаваше татковото настроение, двамата често пееха на два гласа. Баба пак е отзад, тръгнала към клозета в двора. Брат ми е седнал и вероятно приведен над омразно домашно по математика, сестра ни още спи, аз съм на седем години, скоро ще навърша осем. Снимката е направена от мама, която обичаше да фотографира.
И така, потеглихме — надолу по стръмния горски хълм, заобиколен от борове и мравуняци; наоколо ухаеше на смола и напечен от слънцето мъх. Боровинковите храсти предлагаха изобилие от плодове, още незрели. Минахме покрай изпраните чаршафи, които градинарят беше проснал да съхнат. Преди няколко седмици брат ми заедно със свои приятели от Мисионерския дом откраднали ягоди, размачкали ги и със сока нашарили чаршафите на госпожа Тьорнквист с неприлични фигури. Подозрението падна върху всички, но поради липса на улики нас ни пуснаха, а синовете на градинаря бяха напердашени, макар да нямаха нищо общо с цялата тази работа. Така и не можах да реша да издам ли брат си, или не, причини за отмъщение имах достатъчно. Веднъж, поклащайки пред мен един тлъст дъждовен червей, той ми предложи: изяж го и ще получиш пет йоре. Изядох го. Тогава брат ми каза: „Щом си такъв глупак, че ядеш дъждовни червеи, изобщо не заслужаваш да ти дам пет йоре.“
Аз впрочем бях твърде доверчив и все се хващах на разни въдици. На всичко отгоре заради полипи в носа устата ми бе все полуотворена. Така че и изглеждах възглупав.
Брат ми каза: „Вземи чадъра на баба, разтвори го, ще ти помогна. Скочи от горната тераса с него в ръка — ще видиш как ще литнеш.“ Спряха ме в последната минута, аз се разревах от яд не защото бях излъган, а защото ми забраняваха да литна с помощта на бабиния чадър.
Старата Лала казваше: „Ти, Ингмар, си роден в неделя и затова можеш да виждаш елфите. Но не забравяй, че трябва да държиш пред себе си две клонки на кръст.“ Не знам дали самата Лала вярваше в това, което говореше. Аз обаче бях убеден, че казва истината, и без никой да ме види, хукнах на улицата. Елфи така и не забелязах, но затова пък срещнах дребно сиво човече с лъскаво злобно лице. За ръката водеше момиченце, голямо колкото кутрето ми. Исках да го хвана, ала гномът и момиченцето успяха да избягат.
Когато живеехме на Вилагатан, в двора ни често влизаха улични музиканти, които изнасяха концерти. Веднъж пристигна цяло семейство. На влизане в трапезарията татко заяви: „Продадохме Ингмар на циганите. Добри пари ни дадоха.“ Аз се развиках от ужас. Всички се разсмяха, мама ме взе в скута си и като обгърна с ръце главата ми, започна леко да ме люлее. Всички се чудеха на моята доверчивост. „Толкова е лесно да бъде излъган, не притежава никакво чувство за хумор.“
Бяхме стигнали до възвишението при пощата, трябваше да сляза от велосипеда и да вървя редом с него. Бях бос и затова пристъпвах по канавката, обрасла с мека и утъпкана трева. Поздравихме се с пощальона, тръгнал към гарата, за да посрещне влака за Крюлбу. Чувалчето с пощата беше натоварил на количка. На стълбата седеше Ласе, длъгнест хлапак с провиснали ръце. Като ни видя той завъртя глава и измуча. Кимнах му сдържано. Неотдавна Ласе ме беше научил на следната песенчица: „Петле и кокошчица прескачали връвчица. Рипало, рипало петлето, кацнало връз кокошчицата.“ Смисълът й не разбирах, но ми беше ясно, че не е псалм.
Читать дальше