Умберто Еко: Пражкото гробище

И ако по силата на някакво специално разрешение най-накрая посетителят минеше през една втора врата, отделяща вътрешността на магазина от горните етажи на сградата, и се изкачеше по една от онези паянтови вити стълби, които са типични за парижките къщи с фасада, широка колкото входната врата (на местата, където къщите се струпват рамо до рамо), щеше да влезе в обширен салон, пълен не с вехтории като на долния етаж, а със съвсем различни предмети: трикрака масичка стил ампир, украсена с орлови глави, стенна конзола, подпирана от крилат сфинкс, шкаф от XVII век, махагонова етажерка с добре подредени стотина книги, подвързани грижливо с марокен, едно от така наречените американски писалища, дето се затварят с ролетка и са с множество чекмедженца. И ако минеше в съседната стая, би намерил луксозно легло с балдахин, рустикална етажерка, огъваща се от севърски порцелан, турско наргиле, една голяма алабастрова купа и кристална ваза, а на стената в дъното пана, изрисувани с митологични сцени, две големи платна, изобразяващи музите на историята и на театъра, както и закачени на различни места по стените вълнени наметки на арабски керванджии, и най-накрая поставка за легени с рафт, покрит с тоалетни принадлежности от скъпи материали.

А ако се върне в предния салон, посетителят би могъл да различи седнал на масата пред единствения прозорец, през който се процежда оскъдната светлина от сляпата уличка, един възрастен човек, загърнат с домашна роба, и то само при положение, че посетителят успее да надзърне през рамото му и да го види как пише онова, що се захващаме да четем, а то понякога ще бъде предавано вкратце от Разказвача, тъй че да не отегчава прекомерно Читателя.

Ала Читателят да не очаква от Разказвача да му разкрие, че се е изненадал, разпознавайки героя като някой, за когото вече е споменавано, защото (разказът започва едва сега) до този момент не е бил споменаван никой, а и самият Разказвач не знае кой е тайнственият писател и възнамерява да го разбере (заедно с Читателя), докато те двамината си любопитстват ли любопитстват и следят знаците, оставяни от перото на пишещия по хартията.

24 март 1897

Изпитвам известно неудобство, че започвам да пиша сякаш за да разголя душата си по заповед — о, за Бога, да кажем по внушение — на някакъв германски евреин (или австрийски, все тая). Кой съм? Може би е по-добре да питате по какво се паля, отколкото какво се е случило в живота ми. Кого обичам? Не ми идват наум много любими същества. Знам, че обичам добрата кухня: само като се спомене „Ла Тур Д’Аржан“ и потръпвам целият. Това любов ли е?

Кого мразя? За малко да кажа евреите, но понеже отстъпвам така угоднически на онзи австрийски (или германски) доктор, явно е, че нямам нищо против проклетите евреи.

За евреите знам само онова, на което ме е научил дядо ми. Те са най-атеистичният от всички народи, учеше ме той. Според тях в основата на всичко е разбирането, че доброто трябва да дойде тук, а не в отвъдното. Затова единственото, към което се стремят, е да завоюват този свят.

Детските ми години минаха под сянката на техния призрак. Дядо ми разказваше как очите им те следят навсякъде, как се преструват до посиняване, за мазните им усмивки, за хиенските им джуки, вдигнати над зъбите, за лепкавите им покварени скотски погледи, за гънките между носа и устните им, издаващи постоянна загриженост и издълбани от омраза, за носа им като клюн на птица от топлите страни… А очите, ах, очите… Играят трескаво, зениците с цвят на препечен хляб издават болен черен дроб, повреден от соковете на осемнайсетвековната омраза, а наоколо хиляди бръчици, които стават все по-дълбоки с възрастта, така че още на двайсет години юдеят изглежда повехнал като старец. Когато се смее, подпухналите му клепачи почти се затварят, като оставят едва забележима цепнатина, признак на вероломство, казват едни, или на похот, уточняваше дядо… А когато пораснах и можех да разбирам повече, той ми припомняше, че освен суетен като испанец, невеж като хърватин, алчен като левантинец, неблагодарен като малтиец, нахален като циганин, мръсен като англичанин, мазен като калмук, високомерен като прусак и клюкар като жител на Асти, евреинът е прелюбодеец, понеже е постоянно разгонен — това е заради обрязването, заради което се възбужда по-лесно, а и заради чудовищната несъразмерност между телосложението му на джудже и огромния му обрязан член.

Години наред всяка нощ сънувах евреи.