Николай Хайтов: Капитан Петко войвода

— Заградете къщата и да не давате пиле да припари! — заповядал им той.

— Няма ли да хващаме хайдутина?

— Аз ще размисля как по-хубаво да свършим тая работа, че да не стане сакатлък! — отговорил им Осман ага.

Мислил той до вечерта, мислил и през нощта, но все не успявал нищо да измисли. Тежка нощ била тая за Осман ага, чиято дебела глава не била никак свикнала на такива буйни мисли, каквито бушували у него тая вечер. На моменти той посягал към силяха, за да го препаше и да викне на бабаитите си да го следват към овчарската колиба, където го очаквал раненият Петко, и си представлявал дори как ще го върже и заведе с тъпани и свирни в Одрин, но в следващия миг изтрезнявал от тоя сладък мираж и страхът от войводата отново смразявал кръвта му и го карал многократно да отива до вратата и да проверява дали е хубаво залостена. Цяла нощ траяла тази драматична борба между дълга и страха. Между желанието за тържество и опасението, че той отново ще целува конски задник и ще загуби този път не само една вежда и един мустак, може би — главата си.

На заранта, бледен и недоспал, Осман ага чул да се тропа на вратата му. Отворил я той и видял, че при него идват старейте заедно с много турци.

— Аманзаман, Осман ага! — замолили се те. — Тамам хайдутинът е решил да ви се предаде, вървете да го заловите, че да миряса тука селото.

Няколко пъти идвали селяните при Осман ага, няколко пъти го подсещали неговите чауши, че е време да действуват, но Осман ага не смеел да излезе от селото, нито да напусне къщата, в която се бил скрил, заварден от своите заптии.

Какво правел в Същото време Петко? Докато Осман ага се чудел в коя воденица да сипе недомляното си брашно, Петко войвода чакал в колибата. И трябва да кажем, че това чакане е една от най-рискованите и безстрашни постъпки в пълния му с кървави битки и премеждия живот. Представете си овчарската колиба край селото Чаушкьой, заобиколена от ниви и ливади, гола местност, осеяна със синори и редки храсталаци, където не човек, а лалугер не може да се скрие. След изпращането на хабера до Осман ага, той седи в колибата и чака. Вярно, като тънък психолог и познавач на бабаитската Османова душа, той залага на това, че Осман ще се уплаши и няма да дойде да го лови. Ами ако все пак агата се престраши и дойде? — Верните другари са далече, той е сам, а да се махне от колибата не бива, защото слага на топа в устата нещастното овчарче, което занася писмото на Осман. Турците трябва да се уверят, че той е бил там. Ако рекат да проверят… Ето защо Петко войвода остава до късна вечер на това проклето място и напразно чака появяването на Осман ага.

На другия ден Вали паша, вече предизвестен за позорното поведение на неговия кърагалар, е бесен от яд и Осман ага отново влиза в затвора, този път завинаги опозорен.

Така приключи уреждането на личната сметка между двамата стари врагове — Петко и Осман, — без пушка да пукне благодарение голямата смелост на войводата и тънката изобретателност на неговия ум.

НОВИ ОБЛАЦИ ПО ХАЙДУШКОТО НЕБЕ. КЪДЕ ПАДА ГРЪМОТЕВИЦАТА и КОГО УБИВА?

Случаят с Осман ага всява страх сред кърагаларите-преследвачи на Петко войвода и за известно време потерите оставят на мира родопския горски цар. Така поне говорят многобройните Петкови съгледници и войводата няма причини да не им вярва. Две кървави схватки — едната в края на месец април, а втората на 25 юни — са единствените битки през цялата първа половина на годината 1870-а, след което започва едно необикновено затишие от близо четири месеца. „Необикновено“, защото потери има, но не преследват Петка. Кърагалари има, но се правят на глухи и .слепи. Петко и дружината му си обясняват затишието с това, че кърагаларите са много наплашени от него, та си позволяват няколко месеца да останат подред в околностите на Кешан, където една нова дружба започва и все повече привлича двадесет и шестгодишния Капитан Петко войвода. Това е дружбата му със Сидерис, баш кехаята на големия богаташ и чифликчия Хакъ бей. Този цинцарин Сидерис е нещо недоволен от своя господар — известен из цяло Кешанско като коравосърдечен и фанатик — и обиква Петка като собствен брат. Дава му каквото иска, помага му, с каквото може, известява го навреме за всичко онова, което се върши, говори и замисля против него.

Дружбата между двамата мъже става още по-тясна, когато Сидерис предложил да се „хванат аратлици“, т. е. побратими. Рязали си пръстите и всеки вкусил от кръвта на другия в знак на вечна вярност и задължение да си помагат един на друг. След предателството на доктор Димитрис Петко бил силно недоверчив, много предпазлив и затова на няколко пъти подлагал своя верен побратим на изпитания, за да види дали му е верен или търси неговото приятелство с някаква друга цел, но Сидерис винаги издържал с чест на тези Петкови проверки, а новините, които му донасял, винаги се оказвали верни.