Николай Хайтов - Капитан Петко войвода

Първата работа на Осман ага е да обяви отново между населението фантастичната награда от 5000 лири на този, който ще търкулне в краката му главата на Петка. Сумата е огромна и както ще видим по-сетне, не едного тя съблазнява, но жадните за тая награда знаят кой е Петко и обявлението — речи-кажи — не свършва никаква работа. Вече няма как — Осман ага решава да приложи силата. Като на бивш разбойник и дългогодишен кърагалар, предводител на потери, на него му е ясно, че хайдутите не орат, нито жънат, а трябва да ядат по три пъти на ден. С други думи, че хайдути без ятаци не могат да съществуват. И като не може или се бои да се удари „фронтално“ със самия хайдутин, храбрият Осман решава да принуди ятаците му да го предадат. Но кои са Петкови ятаци? Ако той ги знаеше — по-лесно от това да ги залови нямаше да има, но ятаците вършат работата си в дълбока тайна. Ето защо изобретателният кърагалар решава да приложи тактиката на масовите изтезания, та покрай многото невинни белким попадне в ръцете му и някой ятак, който да му предаде едепсизина Боюк Петко.

И тръгва страшната Османова потеря от село на село. Спре ли в селото, неизтърсил още праха от чизмите си, Осман ага изпраща да му доведат селските старейшини и започват отначало разпитите, сетне — заплахите, заканите и най-сетне — жестоките измъчвания и побоища. „Де е Петко? Изкажете ми хайдутина! Къде се крие хайдутинът?“ — това са единствените въпроси, които задава Осман ага и по време на боя, и по време на кратките почивки. Битите не ги освобождават, а ги затварят, за да „помислят“. Откъдето минава озверелият Осман, селяните кански пропищяват. В което и село да влезе — влазя като че самата чума, но въпреки това във всяко село той чува все един и същи отговор: „Не знаем! Не знаем и не знаем! Де ще го знаем!“

Разбира се, че между битите не един и двама знаят къде е Петко и те известяват всичко на войводата, който следи издалече движението на Осман. Петко има желание да даде един кървав урок на своя преследвач, но предпазливият Осман този път се движи по такива „открити“ места, които никак не прилягат на хайдушката стратегия — стремително, внезапно нападение от неочаквана засада. А времето минава. Осман ага шета от село в село и разплаква дете в майка. На селяните силно им дотяга зверският натиск на побеснелия кърагалар, а и на Петко му идва до гуша тая безплодна игра на криеница, затова решава да смаже своя противник не със сила, а с хитрост.

Веднъж Петко получава известие от своите тайни съгледвачи, че Осман ага на следния ден ще бъде в село Чаушкьой, на конак в къщата на някой си Георги Ватичев. Петко разполага дружината си на скришно място в околностите на това село, а самият той приближава до една колиба с превързан крак. Подпирайки се на тояга, той се явява на овчарчето, което се намира вътре в колибата, а овчарчето — виждало много пъти хайдутина по тези места — посрещнало го с радост и готовност да му услужи, с каквото трябва.

— Нищо ми не трябва — изпъшкал войводата, — желая да се предам. Ранен съм в крака, не мога да ходя, другарите ме изоставиха и затова ще се предам! Върви в селото, намери Осман ага и му предай това писмо! Само едно ще гледаш, когато му дадеш писмото, да не е сам, а и устно ще му кажеш, че го чакам тука да се предам!

Овчарчето изтръпнало:

— Не се предавай, бате! — замолило се то. — Ще извикам баща ми да дойде и той ще ги излекува раната. Не се предавай!

— Ти направи каквото ти казах! — заповядал войводата. — А пък аз ще чакам тука, да ми донесеш хабера на Осман ага.

Волю-неволю тръгнало овчарчето да носи страшния хабер. Пристигнало то в селото и точно изпълнило заповедта на Петка: дало на Осман ага писмото, а той като безкнижен дал го на събралите се там селски старей да го прочетат и така Петковото предложение да се предаде станало известно не само на Осман ага и,на неговите приближени, но и на всичките старей.

Отначало Осман ага не вярвал на ушите си, но писмото било в ръцете му, а пред очите му седяло момчето пратеник и повтаряло устно писаното в писмото. Една мисъл, че всичко туй може да е клопка, рязнала под лъжичката Осман ага и той подскочил с закървавени очи:

— Лъжеш, кучешки сине! — ревнал той към малкото овчарче. — Ей сегичка ще ти одера кожата, ако не кажеш истината!

— Това е истината, аго! — повторило момчето. — Ако не вярваш — ела, ще те заведа при него!

Да отиде „да види Петка“? — Тези думи накарали „безстрашния“ кърагалар да дойде на себе си. При самото споменаване на Петка и на близката възможност да срещне тая страшна хала Осман ага изведнъж млъкнал, а след това бързо-бързо се прибрал в одаята си и повикал там своите чауши.