Джеймс Клавел: Цар Плъх

Мастърс се върна с пълната манерка и му я подаде. Грей отпи една глътка и му благодари, после взе да крои планове как ще пипне Царя. Но гладът го разкъсваше и той остави мисълта си да блуждае. Изведнъж лек стон прониза тишината. Грей хвърли бърз поглед към Мастърс, който седеше, без да осъзнава, че е издал звук, и следеше с очи стрелкащите се по гредите на тавана гущери, заети с лов на насекоми или с любовни игри.

— Дизентерия ли имаш? — попита той.

Мастърс вяло отпъди мухите, нашарили като мозайка лицето му:

— Не, сър. От пет седмици не съм имал.

— Твоята каква е, ентерична?

— Не, слава богу, амебна. Честна дума! А пък маларията не ме е тресла вече три месеца. Като си помисли човек, голям късмет имам. Доста съм добре.

— Така е — рече Грей. После добави: — Добре изглеждаш.

Но вече знаеше, че скоро ще трябва да му търси заместник. Неусетно пак се загледа в Царя, в цигарата му, прималял от желание да запуши. Мастърс простена отново.

— Какво ти става, по дяволите? — раздразнено попита Грей.

— Нищо, сър. Нищо ми няма. Сигурно…

Но усилието да довърши изречението му се видя твърде изтощително и той остави думите да се слеят с бръмченето на мухите. Тук през деня царуваха мухите, а през нощта — комарите. Нито за миг не настъпваше пълна тишина. Нито за миг. Как ли би изглеждал животът без мухи, без комари, без хора наоколо? Мастърс се опита да си спомни, но дори това усилие бе твърде голямо за него и той се отказа. Просто седеше — неподвижен, тих, замрял, едва дишаща човешка развалина. А отвътре душата му се късаше.

— Хайде, Мастърс, можеш да си вървиш — обади се Грей. — Аз ще изчакам смяната ни. Кой е дежурен днес?

Мастърс напрегна мозъка си и след миг отговори:

— Блуй, Блуй Уайт.

— Господи, Мастърс, я се стегни малко — ядоса се Грей. — Ефрейтор Уайт умря преди три седмици.

— О, извинявайте, сър — уморено каза Мастърс, — извинявайте. Сигурно ми… Май е… май трябва да е Питърсън — оня австралиецът, англичанинът, искам да кажа. Пехотинец е, струва ми се.

— Добре, върви да си вземеш обяда. И не се мотай на връщане.

— Няма, сър.

Мастърс си сложи островърхата сламена шапка, козирува и се измъкна през отвора, служещ за врата, като придърпваше с ръка парцаливите си панталони.

„Пфу, човек може да го подуши от сто метра — помисли си Грей. — Крайно време е да дадат малко сапун“. Но той знаеше, че не само Мастърс вони на пот. Всички бяха така. Не се ли изкъпеш шест пъти на ден, миризмата те обгръща като… покров. Тази дума го накара да се сети отново за Мастърс и за знака, който бе изписан на цялото му същество. Може би той самият също го усещаше, затова и не се къпеше. Какъв е смисълът?

Грей познаваше този знак. Мнозина бяха умирали пред очите му, но когато се замисли за полка си, за войната въобще, усети как горчилката в гърдите му пак започна да се надига. „Да те вземат дяволите — едва не изкрещя той, вече стана на двадесет и четири, а още си лейтенант! Ето, войната кипи навред. Всеки божи ден валят повишения. Възможности хиляди. А аз кисна в тоя смрадлив военнопленнически лагер нищо и никакъв лейтенант. Господи, как се случи точно в Сингапур да ни прехвърлят през четиридесет и втора! Как не стигнахме там, където ни пратиха отначало! Как…“

— Стига! — заповяда си той на глас. — И ти си същата стока като Мастърс, идиот с идиот!

В лагера беше нещо съвсем нормално да си говориш сам от време на време. По-добре да излееш тревогите си в думи, твърдяха лекарите, отколкото да преглъщаш — това е пътят на лудостта. През деня обикновено не беше чак толкова зле. Човек съумяваше да не мисли за другия живот, за насладите му — яденето, жените и дома, яденето и пак яденето, жените и яденето. Страшни бяха нощите. През нощта идваха сънищата, сънища за храна и жени, сънища за твоята собствена жена. И не след дълго предпочиташ да сънуваш, вместо да си буден и ако не се овладееш, започваш да сънуваш и когато си буден, и дните преливат в нощи, а нощите в дни. Тогава ти остава само смъртта. Тиха, нежна. Лесно е да се умре. Трудното е да се живее. Освен за Царя. За него нямаше нищо трудно.

Грей все още не сваляше поглед от него. Опита се да разгадае какво говори на застаналия насреща му мъж, но двамата бяха твърде далеч. Помъчи се да разпознае другия, но не можа. По лентата му личеше, че е майор. Според японските разпоредби всички офицери бяха длъжни да носят на лявата си ръка лента със съответния чин. По всяко време. Дори и чисто голи.

Черните дъждовни облаци бързо се скупчваха на изток. Накъсани светкавици браздяха хоризонта, но слънцето още прежуряше. Задушлив порив на вятър смете в миг праха, после го пусна пак на земята.