Джеймс Клавел - Цар Плъх

— Ама че кофти късмет — каза Царя с нотка на смях в гласа. — Значи откраднат! Можеш ли да си представиш?

— Аз си представям — грубо рече Грей. — Ти представяш ли си?

Царя не отговори, но му идеше да се засмее. „Слава богу, не е запалката! Отървах се и тоя път!“

— Познаваш ли полковник Селърс? — попита Грей.

— Малко, сър. Играли сме един-два пъти на бридж. — Вече бе напълно спокоен.

— Показвал ли ти е някога пръстена? — не се предаваше Грей.

Царя преся най-внимателно паметта си. Полковник Селърс му бе показвал пръстена два пъти: веднъж, когато го помоли да го продаде, и втори път, когато отидоха да го претеглят.

— О, не, сър — отвърна той невинно. Знаеше, че е в безопасност. Свидетели нямаше.

— Сигурен ли си, че никога не си го виждал?

— Напълно, сър.

Изведнъж на Грей му омръзна тази безсмислена игра на нерви, пък и при вида на яйцата му прилошаваше. Чувстваше, че би направил всичко, абсолютно всичко, за да ги опита.

— Грей, имаш ли огънче, приятелю? — попита Питър Марлоу. Не беше взел със себе си примитивната яванска запалка, а му се пушеше. Страшно му се пушеше. Отвращението, което изпитваше към Грей, пресушаваше устата му.

— Не.

— „Запали си сам“ — ядосано си помисли Грей и вече си тръгваше, когато чу Питър Марлоу да казва:

— Услужи ми с ронсъна, ако обичаш!

Грей бавно се извърна. Питър Марлоу се усмихваше на Царя. За част от секундата думите увиснаха във въздуха. После изведнъж се посипаха като гръм и в най-отдалеченото ъгълче. Поразен, търсейки начин да спечели време, Царя започна да рови за кибрит.

— В левия ти джоб е — подсети го Питър Марлоу.

Царя пое дълбоко дъх, умря и се роди отново. Никой в бараката не смееше да диша. Само миг още и с Царя бе свършено. Пред очите им. Щяха да го заловят, да го отведат и затворят — пред собствените им очи! Това бе просто невъзможно. И все пак пред тях стояха Грей и Царя, и човекът, който предаде Царя и го положи като агнец върху жертвеника на Грей. Някои от мъжете бяха ужасени, други тържествуваха, трети му съчувстваха, а Дайно се ядоса: „По дяволите, утре беше мой ред да му пазя нещата!“

— Хайде, запали цигарата! — подкани го Грей. Гладът му бе изчезнал и на негово място трептеше само една пареща топлинка. В описа на вещите запалка нямаше.

Царя извади ронсъна и го щракна пред цигарата на Питър Марлоу. Пламъкът, от който щеше да лумне кладата под краката му, бе спокоен и ярък.

— Благодаря — усмихна се Питър Марлоу и тогава осъзна какво бе направил.

— Такаа! — проточи Грей, пресегна се и взе запалката. И тази единствена дума прозвуча тържествено, окончателно и зловещо.

Царя не каза нищо. Какво ли можеше и да каже. Стоеше и чакаше. Сега, когато го бяха пипнали, вече не изпитваше страх, само проклинаше собствената си глупост. Човек, който губи играта заради собствената си глупост, няма право да бъде наричан мъж. Няма право да бъде Цар, защото Цар е винаги най-силният. Непобедим не само заради силата, а заради хитростта, късмета и силата, взети заедно.

— Откъде го имаш това, ефрейтор? — въпросът на Грей бе като нежна милувка.

Стомахът на Питър Марлоу се преобърна, умът му заработи трескаво и внезапно той се обади:

— Моя е. — Знаеше, че думите му звучат невероятно, затова бързо добави: — Играхме на покер и той я спечели. Точно преди обед.

Всички в бараката го изгледаха втрещени.

— Какво? — попита Грей.

— Изгубих я на покер — повтори Питър Марлоу. — Аз имах кента и… Кажи му ти как стана! — рече той изведнъж, за да го изпробва.

Царя още не можеше да се съвземе напълно, но рефлексите му бяха отлични. Устата му се отвори и той обясни:

— Играехме стад. Аз имах фул и…

— Какви бяха картите?

— Три аса и две двойки — намеси се Питър Марлоу без колебание. „Какъв е пък тоя стад, по дяволите?“ — питаше се той.

Въпреки великолепното си самообладание, Царя трепна. Канеше се да каже три попа и две дами. Знаеше, че Грей е забелязал трепването му.

— Лъжеш, Марлоу!

— Ти пък, Грей, така ли се говори на приятел? — Питър Марлоу печелеше време. „Как ли се играе това, по дяволите?“ — Страхотно беше — рече той едновременно с ужас и наслада от големия риск. — Мислех, че ми е в ръцете. Имах кента, затова си заложих запалката. Нали така? — кимна внезапно той на Царя.

— Как се играе стад, Марлоу?

Далече на хоризонта тресна гръм и Царя понечи да отговори, но Грей го спря:

— Не питам тебе — рече той заплашително.

Питър Марлоу стоеше безпомощен. Погледна към Царя и макар очите му да бяха все така овладени, Царя разбра всичко.