Джеймс Клавел - Цар Плъх

— А сега да те видя, Милър — рече Джоунс и настървено почеса тропическата екзема по крака си.

— Я върви по дяволите!

— Къде си тръгнал да се мериш с военния флот — изхили Джоунс.

— Да, ама и вас ви потопиха, нали? Уж боен кораб, ама…

— Даа — провлечено каза Джоунс и докосна превръзката на окото си. Мислите му го върнаха към гибелта на кораба „Хюстън“, спомни си как бяха загинали приятелите му, как бе загубил окото си…

Царя прекоси бараката. Макс все така седеше до черния сандък, вързан с верига за леглото му.

— Браво, Макс — рече той. — Върви да почиваш.

Макс имаше живо лице и кафяви, неспокойни очи. Той бе роден в западните предградия на Ню Йорк и още от най-ранно детство бе научил уроците на живота.

Царя извади табакерата и му подаде щипка необработен тютюн.

— Благодаря! — зарадва се Макс. — А, щях да забравя: Лий каза да ти предам, че прането е готово. Той отиде за кльопачката ти — нали сме втора смяна, та ме помоли да ти кажа.

— Благодаря.

Царя извади пакета цигари „Куа“ и в бараката мигновено се възцари тишина. Преди още да бръкне за кибрит, Макс му поднесе примитивната си кремъчна запалка.

— Благодаря, Макс — каза Царя и пое дълбоко дима. После попита: — Да не би да искаш цигара?

— О, боже, благодаря! — отвърна Макс, без да обръща внимание на иронията в гласа му. — Имаш ли нужда от нещо друго?

— Ако ми потрябваш, ще те извикам.

Макс се отдалечи и седна на леглото си до вратата. Очите на мъжете не се откъсваха от цигарата, но никой не отрони дума. Тя си беше на Макс. Макс я бе заслужил. Когато им дойде реда да пазят нещата на Царя, тогава може и те да получат.

Дайно се усмихна на Макс и той му смигна в отговор. Щяха да си разделят цигарата след кльопачката. Двамата винаги деляха онова, което успяваха да намерят, да откраднат или да изкарат. Макс и Дайно се бяха обединили в група. Така бе устроен целият живот в лагера. Хората ядяха на групи, дори дишаха на групи. По двама, по трима, рядко по четирима. Сам човек не би могъл да обходи навсякъде, да намери нещо за храна, да стъкне огън, да сготви плячката и да я изяде — това просто не бе по силите на никого. Трима беше най-добре. Един да търси, един да пази и един в резерв. Когато не беше болен, третият също търсеше или пазеше. После всичко се делеше по равно — ако откраднеш кокосов орех, ако намериш банан по време на работа или свиеш нещо отнякъде. Законът, като всеки природен закон, бе прост: оцеляваш само с общи усилия. Да скриеш каквото и да било от групата, значеше да се обречеш на смърт, защото, изпъдят ли те, това се разчува. А да оцелееш сам, не бе възможно.

Единствен Царя нямаше група. Той се справяше без чужда помощ. Неговото легло стоеше в най-хубавия ъгъл на бараката, точно под прозореца и бе сложено така, че да улавя и най-слабия полъх на вятъра, а от съседния креват го деляха цели два метра и половина. Леглото беше хубаво — със стоманена рамка, стегнати пружини и дюшек от кокосови влакна. Покриваха го две одеала, а отдолу, до безукорната белота на калъфката, светеха чаршафи. Над всичко това, опъната върху четири пръта, се простираше мрежа против комари без нито едно скъсано място.

Царя имаше също маса и два тапицирани стола, а отстрани на леглото бяха постлани пътеки. На малка полица зад него стояха тоалетните му принадлежности — самобръсначка, четка, сапун, ножчета, а до тях бяха подредени чиниите и чашите му, саморъчно изработеният електрически котлон и приборите за готвене и хранене. На стената в ъгъла висяха дрехите му: четири ризи, четири чифта дълги и четири чифта къси панталони. На другата полица лежаха шест чифта чорапи и долно бельо. Под леглото имаше два чифта обувки, бански чехли и съвсем нови индийски сандали.

Царя седна на единия стол и огледа дали всичко си е на мястото. Забеляза, че косъмът, който най-грижливо беше закрепил върху самобръсначката, липсваше. „Гнусни копелета — ядоса се той, — ще взема да пипна някоя зараза от тях!“ Но не каза нищо, само реши в бъдеще да я заключва.

— Здрасти — приближи до него Текс. — Зает ли си?

„Зает“ също бе парола и означаваше „готов ли си да получиш пратката“.

Царя се усмихна и кимна, а Текс предпазливо му подаде ронсъна.

— Благодаря — каза Царя. — Искаш ли и моята супа днес?

— Няма защо да питаш! — отговори Текс и се отдалечи. Царя огледа запалката, без да бърза. Беше почти нова.

Нямаше драскотини, палеше от пръв път, лъщеше от чистота. Отвори я и разгледа камъчето. От евтините бе, местно производство и доста изхабено. Той свали кутията за пури от полицата, извади отвътре едно чисто ново камъче и го смени. Натисна лостчета и запали. Нагласи внимателно пламъка и най-сетне остана доволен. Запалката не беше фалшива и като нищо щеше да донесе осемстотин-деветстотин долара.