Иво Андрич - Мостът на Дрина

Избраните момчета откарваха далече, натоварени на дълга редица дребни босненски кончета. На всеки кон висяха по два плетени коша като за плодове, по един от всяка страна, и във всеки кош имаше по едно момче с малък вързоп и кравайче, последното нещо, което то получаваше от бащината си къща. От тези кошове, които равномерно се клатеха и скърцаха, надничаха свежите и уплашени лица на отвлечените момчета. Някои мирно гледаха през конската задница колкото може по-дълго родния край, други ядяха и в същото време плачеха, а някои спяха, с глава, прислонена към конския самар.

На известно разстояние от последните коне на тоя необикновен керван вървяха раздърпани и задъхани много родители и роднини на децата, които отвеждаха завинаги, за да бъдат обрязани и потурчени в чужда земя, та като забравят своята вяра, своя край и своя произход, да прекарат живота си в еничарските отреди или на някоя друга висша служба в царството. Това бяха повечето жени, най-много майки, баби и сестри на отвлечените момчета. Когато се приближаваха повече, сувариите на агата ги разгонваха с бичове и викове, насочвайки към тях конете си. Тогава жените се разбягваха и скриваха в гората край пътя, но малко по-късно пак се събираха след шествието и напрягаха насълзени очи, за да видят още веднъж над коша главата на детето, което отвеждаха. Особено упорити и неудържими бяха майките. Те тичаха, като газеха енергично, без да гледат къде стъпват, с разголени гърди, разчорлени и забравили всичко наоколо, припяваха и нареждаха като за покойник, други викаха безпаметно, като обхванати от родилни мъки и заслепени от плач, налитаха право на суварийските бичове и на всеки удар отговаряха с безумния въпрос: „Къде го водите? Къде ми го водите?“ Някои се опитваха да повикат отчетливо своето дете, да му дадат още нещо от себе си, нещо кратко, с две думи, някоя последна поръка или напомняне за път.

— Раде, синко, да не забравиш майка…

— Илия! Илия! Илия! — викаше друга жена, като търсеше с поглед познатата мила глава и повтаряше непрестанно това, сякаш искаше да вреже в паметта на детето името, което след някой ден щеше да му бъде отнето завинаги.

Но пътят е дълъг, земята твърда, тялото слабо, а османлиите силни и безжалостни. Малко по малко жените изоставаха назад и уморени от ходенето, гонени с удари, една след друга се отказваха от безполезното упорство. Тук, при вишеградската скеля, трябваше да изостанат и най-упоритите, защото в каика не ги приемаха, а през водата не можеха да минат. Тук чакаха като вкаменени, без да усетят глад, жега или студ, за да видят още веднъж на другия бряг на реката как проточеното шествие от коне и конници се запътва към Добрун и да зърнат още веднъж детето, което изчезва от очите им.

През тоя ноемврийски ден в един от многобройните кошове мълчеше и със сухи очи гледаше наоколо си едно мургаво момче на десетина години от планинското село Соколовичи. В премръзналата си, почервеняла ръка то държеше малко криво ножче, с което разсеяно дялкаше края на своя кош, и в същото време наблюдаваше всичко край себе си. Запомни скалистия бряг, обрасъл с редки, голи, убого сиви ракити, уродливия каикчия и срутената воденица, изпълнена с паяжина и течение, дето трябваше да пренощуват, преди всички да се прехвърлят през мътната Дрина, над която грачеха врани. Като физическо неразположение нейде вътре в себе си — черна бразда, която от време на време за секунда-две пресича гърдите и причинява силна болка, — момчето отнесе спомена за това място, гдето пътят се прекъсва, безнадеждността и мъката от бедата се сгъстяват и утаяват по скалистите брегове на реката, преминаването през която е тежко, скъпо и несигурно. Това беше израненото и болно място на тези и без това планински и бедни краища, гдето неволята става явна и очевидна, гдето човек бива спънат от превъзхождащата го стихия и засрамен от своята немощ, трябва да види по-ясно и своята, и чуждата беда и изостаналост.

Всичко това се свърза с физическото неразположение, което остана у момчето от тоя ноемврийски ден и което никога по-късно не го напусна напълно, макар че то промени живота и вярата, името и родината си.

Какво стана по-нататък с детето от коша, разказват всички истории на всички езици и по широкия свят знаят това по-добре, отколкото у нас. С време то стана млад и храбър силахдар в султанския двор, после капудан паша, царски зет, пълководец и държавник със световно значение, Мехмед паша Соколи, който на три континента води в повечето случаи победоносни войни, разшири границите на турската държава, осигури я отвън и чрез добро управление я засили отвътре. За шестдесет и няколко години той служи на трима султани, преживя и добро, и зло както малцина, и то само избрани хора, преживяват и се издигна до непознати нам висини на сила и власт, където също малко хора достигат и остават. Тоя нов човек, който се издигна в един чужд свят, гдето дори и мислено не можем да го съпроводим, трябваше да забрави всичко, което бе оставил в оня край, отдето някога го бяха отвели. Без съмнение той забрави и прелаза през Дрина при Вишеград: пустия бряг, на който пътниците треперят от студ и неизвестност, тромавия, прояден от червеи каик, страшния лодкар и гладните врани над мътната вода. Но чувството на неразположение, което остана от всичко това заедно, никога не изчезна съвсем. Напротив, с годините и старостта то взе да се явява все по-често: винаги тая черна бразда, която минава през гърдите и ги разсича с особената, добре позната от детинство болка, съвсем различна от всички мъки и болки, които животът по-късно му донесе. Тогава везирът чакаше със затворени очи черното острие да мине и болката да престане. В един такъв миг той стигна до мисълта, че ще се освободи от тази болка, ако изтрие прелаза на далечната Дрина, където нещастието и всички несгоди непрестанно се трупат и утаяват, като прехвърли мост над стръмните брегове и буйната река между тях, като свърже двата края на пътя, който е прекъснат тук, и така завинаги и сигурно съедини Босна с Изтока — мястото на своето потекло с местата на своя живот. Така той бе първият, който в един миг зад затворените си клепачи видя здравия и строен силует на големия каменен мост, дето трябваше да се появи на това място.