Иво Андрич - Мостът на Дрина

Не може нито сватба, нито погребение да мине през моста, без да спре на капията. Тук обикновено сватбарите се приготвят и подреждат, преди да влязат в чаршията. Ако времената са спокойни и безгрижни, черпят се с ракия и запяват, повеждат хоро и често пъти се забавят много повече, отколкото са мислили. А при погребение носачите винаги оставят мъртвеца за малко, за да си починат тук, на капията, дето и без това е протекла голяма част от живота му.

Капията е най-важната точка на моста, също както мостът е най-важната част от града или както един турски пътник, когото вишеградчани нагостили добре, е отбелязал в своя пътепис: „Тяхната капия е сърцето на моста, а той е сърцето на тоя град, който трябва да остане в сърцето на човека“. Тя показва как старите майстори, за които се разправя в приказките, че са се борили с вили и всякакви чудесии и са могли да вграждат живи деца, са имали усет не само за здравината и хубостта на строежите, но и за ползата и удобството, които и най-далечните поколения ще имат от тях. И когато човек опознае тукашния живот и размисли добре, трябва да се съгласи, че наистина малко хора в Босна имат такива удобства и удоволствия, каквито и последният гражданин може да има на капията.

Разбира се, зимата не влиза в сметката, тъй като тогава през моста минава само оня, който е принуден да мине, пък и той ускорява крачка и навежда глава под студения вятър, дето непрестанно духа над реката. Тогава, разбира се, не се спират на откритите тераси на капията. Но във всяко друго време капията е истинска благодат за мало и голямо. Тогава всеки тукашен гражданин може във всяко време на денонощието да излезе на нея и да седне на софата или да се позабави там по работа или на разговор. Издадена и извисена на петнайсетина метра над зелената буйна река, тая каменна софа плува в простора над водата, между тъмнозелените бърда от три страни, небето и облаците или звездите над себе си и отворения хоризонт над реката, като тесен амфитеатър, който сините планини затварят в дъното.

Колко везири и богаташи на тоя свят могат да изнесат на такова място своята радост или грижа, своето доволство и денгубие? Малко, твърде малко. А колко паши в потока на столетията и в реда на поколенията са прекарали тук зори и вечери или нощни часове, когато целият звезден свод незабелязано се мести над човека! Много и много от нас са седели тук, облегнали се и прислонили се към гладкия дялан камък, и при вечната игра на светлината по планините и облаците на небето са разплитали вечно същите, но винаги различно сплетени конци на нашите градски съдбини. Някой някога казвал (наистина той бил чужденец и говорел на шега), че тая капия е оказала влияние върху съдбините на града и върху самия характер на неговите жители. В тези безкрайни седения, казвал тоя чужденец, трябва да се търси обяснение за склонността на много от гражданите към размишления и мечтания и една от главните причини за онова меланхолично безгрижие, с което се отличават жителите на градчето.

Във всеки случай не може да се отрече, че в сравнение с жителите на други места вишеградчани открай време са изпъквали като хора лекомислени, склонни към удоволствия и прахосници. Тяхното градче има удобно местоположение, околните села са плодни и богати и пари наистина обилно минават през Вишеград, но дълго не се задържат в него. А ако се намери някой пестелив и къщовен стопанин, без каквито и да е страсти, той е винаги някой пришелец; но вишеградската вода и въздухът са такива, че неговите деца се раждат вече с отворени ръце и разширени пръсти и покорени от общата зараза на разсипничество и безгрижие, живеят с девиза: „Нов ден, нов късмет.“

Разказват, че когато остарял и трябвало да напусне хайдутството из Романия, Стари Новак така учил Груица детенце, който трябвало да го замести:

— Когато седиш на пусия, добре гледай идващия пътник. Ако видиш, че язди гиздаво и носи червен джамадан, сребърни токи и бели навуща, той е от Фоча. Удряй веднага, защото има и на себе си, и в дисагите. Ако видиш бедно облечен пътник, навел глава и превит над коня, като да е тръгнал по просия, удряй свободно, той е от Рогатица. Такива са всички — вариклечковци и темерути, но пълни с пари като шипки. Но ако видиш някой делия, кръстосал крака на седлото, да бие тамбура и да пее с все глас, не удряй и не си мърси напразно ръцете, а пусни тоя дребосък да мине — това е вишеградчанин и няма нищо, защото у тях пара не се задържа.

Всичко потвърждава мнението на чужденеца. Но все пак е трудно да се каже точно до каква степен е вярно. Както и в толкова други неща, и тук не може лесно да се определи кое е причина и кое последица. Дали капията е направила гражданите това, което са, или, напротив, тя е замислена според техния дух и схващане и изградена според техните нужди и навици. Излишно и напразно питане. Няма случайни постройки, отделени от човешкото общество, в което са възникнали, от неговите потреби, желания и възгледи, както няма произволни линии и безпричинни форми в строенето. А създаването и животът на всяка голяма, хубава и полезна постройка, както и нейното отношение към селището, в което е издигната, често носи в себе си сложни и тайнствени драми и истории. Във всеки случай едно се знае — между живота на хората в града и тоя мост съществува тясна, вековна връзка. Техните съдби са така преплетени, че не може да се помислят и разкажат поотделно. Затова разказът за създаването и съдбата на моста е същевременно и разказ за живота на градчето и неговите жители от поколение на поколение, също както през всички разкази за градчето преминава нишката за каменния мост с единадесетте свода и капията като корона в средата.