Елена Илина - Четвъртата височина

— Другарю лейтенант! — радостно завика Гуля. — Височината е наша.

Траянов, без да откъсва далекогледа от очите си, отдавна вече гледаше в далечината.

— Наша е! — каза той с малко пресипнал от вълнение глас. — Първа рота я достигна… Юнаци!

Точно в този момент до Траянов изникна куриерът. Добрал се тук по ходовете за съобщение, той предаде заповедта на командира на батальона Плотников да се изкачат на височината, на югоизточните склонове, които току-що бяха превзети от първа рота, да се изкачат и с всички сили да държат този фланг, докато дойде подкрепление.

— И аз ще дойда с вас — умоляващо каза Гуля, — там сигурно има много ранени!

— Не — отговори Траянов, — ти ще останеш тук! Ще ги изпратят тук.

— Другарю старши лейтенант!…

Траянов втренчено изгледа Гуля и се замисли. В този ясен открит поглед сега имаше толкова решителност, страст, почти вдъхновение, че той неволно кимна с глава и каза:

— Добре. Да вървим.

След няколко минути малкият отряд тръгна по съобщителните ходове към височината. Тука бяха и Митя Грещенко — този път той беше въоръжен с ръчна картечница, и Кадир Хабибулин с автомат.

Височината изглеждаше съвсем близо. Но всяка крачка от този път се равняваше на цял километър. Гуля се промъкваше след Траянов.

Но ето че някъде съвсем близо до нея изохка и клюмна към земята един боец. Гуля се обърна. Ранен? Да! И като хвана по-удобно санитарната си чанта, тя излезе от окопа и запълзя към ранения. Никога досега не й се бе случвало да работи в такава трудна обстановка. Не можеше глава да повдигне, да застане на колене.

Лежейки, подпряна на лакти, Гуля забинтова горе-долу раната и се огледа: какво да прави сега? Траянов със своя отряд се бе придвижил далече напред. Само те двамата бяха останали насред разровеното от снарядите поле — тя и раненият боец. Че няма да го остави тука самичък!… Като съгледа наблизо един изоставен от противника окоп, Гуля помъкна ранения нататък. Да допълзи и да догони своите! Да допълзи и да ги догони! Но по пътя към окопа тя забеляза още един боец, свил се на земята. Като остави първия ранен в дъното на окопа, тя запълзя към втория. И отново тази трудна, несръчна работа, отново дълъг път сред пръскащите се снаряди към изоставения окоп.

Тя се добра до опасаната с окопи височина, когато защитниците на височината се бяха вече укрепили и заели местата си.

— Най-после! — извика Траянов, зърнал Гуля отдалече, и по гласа му тя разбра колко радостен е той, че е жива, и колко се упрекваше, загдето я бе взел със себе си.

Те не успяха да си кажат и няколко думи. В тясната долчинка между височините Златен рог и 56,8 изведнъж се появиха с грохот и тракане на гъсенични колела вражески танкове. След тях вървяха немски автоматчици, на разровената от снаряди земя ясно се очертаваха техните тъмни фигури. В сравнение с шепата наши хора, те бяха твърде много — няколкостотин души.

„Контраатака!“ — разбра Гуля.

— По врага — огън! — извика Траянов, като махна с ръка.

И тутакси гръмнаха залпове от артилерийските оръдия, изстрели от автоматите, затракаха картечниците. Немците отскочиха назад. Всичко затихна.

Започна се отново бой за височината.

Гуля ту превързваше ранени, ту рамо до рамо с бойците стреляше по врага с автомата си. А немците все повече засилваха огъня и все повече се приближаваха към позициите, които нашите току-що бяха успели да заемат.

Но какво значи това? Откъснала се за минутка от автомата, Гуля видя група наши бойци да се спускат по съседния склон.

„Нима не са издържали? Отстъпват!“ — помисли Гуля.

Тя не можа да разбере това, което ставаше, и по-скоро почувства, отколкото осъзна най-важното: немците са тук и ето, ето, ще заемат завоювания с такъв труд участък. Тя изскочи по съобщителния ход от окопа, хвърли се да пресече пътя на бойците и извика пламенно, уверено, даже повелително, сякаш отдавна бе привикнала да командва:

— Другари, след мене!

Хората се спряха.

— След мене, другари! — още веднъж извика Гуля и не чувствайки земята под краката си, затича напред, без да знае още идват ли зад нея ония, които бе призовала след себе си. И изведнъж тя чу назад тежък тропот от крака. Един едър боец с пушка, готова за бой, я настигна, след него друг, трети… Заедно с тях тя се вмъкна в един окоп, който немците бяха успели вече да заемат.

А в това време отрядът на Траянов отбиваше атаките на врага. Запасът от патрони беше на привършване.

— Нищо, нищо — ободряващо казваше Траянов, — ще ни подхвърлят, няма да ни оставят така!