Вилхелм Хауф - Приказки

— Да, разбира се — казал чужденецът, — и ще остане за по-дълго време.

Пазачът нямал други възражения и чужденецът и племенникът му влезли в града. Между другото кметът и целият град недоволстваха от пазача и го упрекваха, че е трябвало най-малкото да запомни няколко думи от езика, на който говорел племенникът. От тях можело лесно да се научи от коя страна идат новодошлият и господин чичото. Пазачът обаче уверяваше хората, че това не било нито френски, ни италиански, а май звучало разтегнато като на английски и освен това, ако не се лъжел, младият господин бил рекъл „Годдам!“ Така той се измъкна от затрудненото си положение и същевременно извади прозвище на младежа. Защото оттогава в градчето за него се заговори като за младия англичанин.

Ала и младият англичанин никакъв не се вясваше — не ходеше нито в игралната с кегелбана, нито в бирарията, но занимаваше хората по-друг начин. Често се случваше от инак тихата къща на чужденеца да долитат ужасни крясъци и шумове, така че хората се спираха на тълпи отпред и вперваха поглед нагоре. Тогава виждаха как младият англичанин, облечен в червен фрак и зелени шалвари, с чорлава коса и ужасено лице, шеметно притичва покрай прозорците на всички стаи. Старият господин го гонеше, облечен в червен халат и с камшик в ръка, и явно често не успяваше да го хване. Но насъбралите се хора забелязваха, че това все пак неведнъж му се удаваше. Тогава чуваха отгоре да долитат жално хленчене от уплаха и плющящи удари на камшик. Жените от градчето взеха толкова присърце ужасното третиране на младия англичанин, че успяха най-накрая да накарат кмета да предприеме нещо в тази насока. Той написа на непознатия господин писмо, в което чрез доста груби изрази го упрекваше за безпощадното отношение към племенника му и го заплашваше, че ако и за в бъдеще се наблюдават подобни сцени, щял да вземе младия човек под своя опека.

Но каква била огромната изненада на кмета, когато за първи път от десет години видял непознатият да прекрачва прага на кабинета му! Старият господин извинил поведението си с особената заръка на родителите, които му поверили възпитанието на младежа. По негови думи племенникът му инак бил умно, схватливо момче, което обаче усвоявало много трудно чуждите езици. Твърде ревнивото старание на чичото да го научи свободно да разговаря на немски идело от желанието, колкото се може по-скоро да го въведе в обществото на Грюнвизел, но уви, този език така трудно се удавал на младежа, че често той не можел да измисли нищо по-добро, освен порядъчно да го нашари с камшика.

Това обяснение напълно задоволило кмета, той приканил възрастния господин към по-умерено отношение и вечерта разказал в бирарията, че рядко бил срещал толкова начетен и възпитан човек като непознатия.

— Жалко само — добавил, — че толкова рядко се появява в обществото. Но си мисля, че когато племенникът му научи поне малко немски, ще почне по-често да навестява сбирките ми.

Този прецедент промени напълно общественото мнение. Хората смятаха чужденеца за възпитан човек, стремяха се да завържат по-близко познанство с него и намираха, че е в реда на нещата от време на време в пустата къща да отекват ужасни викове.

— Дава на племенника си урок по немски — казваха грюнвизелчани и не се застояваха както преди пред къщата на чужденеца.

Изглежда, уроците по немски приключиха след около три месеца. Възрастният господин премина към следващия етап.

В града живееше стар, немощен старец, който даваше на младежите уроци по танци. Непознатият го повикал у дома си и му казал, че иска да дава на племенника му уроци по танци. Обяснил му, че младежът бил много учен, но що се отнася до танците, е малко своенравен. По-рано бил ходил при друг учител по танци и знаел по-особени фигури, които не можел да прилага в обществото. Ала това била причината да се смята за голям танцьор, макар играта му да нямала и най-малко сходство с валса или с галопа (танци, които се танцуват в отечеството ми, господарю), нито дори с ecossaise и franзaise. Обещал му между другото талер на час и учителят по танци поел на драго сърце обучението на своенравния питомник.

Французинът разправяше под сурдинка, че със сигурност не съществувало нищо толкова странно като тези уроци по танци. Племенникът, извънредно висок, слаб младеж с малко къси крака, се появявал в червен фрак, с хубава пострижка, с широки зелени шалвари и ръкавици гласе. Говорел малко, и то с чужд акцент, и всеки път в началото се държал много възпитано и благопристойно, после обаче изведнъж започвал да подскача, като се кривял на всички страни, и да прави най-невероятни фигури, дори кръстосан скок, от които на танцмайстора му настръхвали косите. А когато той се опитвал да го вразуми, племенникът го замервал с фините си танцувални обувки по главата и започвал да се върти на четири крака из стаята. Щом чуел този шум, старият господин изскачал от кабинета си, облечен в широк червен халат и с шапка от златиста хартия на главата, и започвал доста жестоко да налага гърба на племенника си с камшик. Тогава той ревял от болка, скачал по маси и бюфети, дори по рамките на прозорците и говорел на непознат, странен език. Старецът обаче изобщо не се трогвал, хващал го за крака, смъквал го, напердашвал го и му пристягал вратовръзката с една катарама, от което племенникът отново започвал да се държи възпитано и изискано, и часът по танци продължавал безупречно.