Вилхелм Хауф - Приказки

Младежите се засмели, но признали, че приятелят им е казал истината.

— И сега — продължил друг — от време на време ме издебва тази магия. Аз например бих се ядосвал на брат ми, ако влетеше през вратата и си направеше с мен глупава шега: „Знаеш ли какво нещастие сполетя съседа ни, дебелия пекар? Имал вземане даване с някакъв вълшебник и той за отмъщение го превърнал в мечок и сега се е проснал в стаята си и реве ужасно.“ Бих се разсърдил и обидно бих го нарекъл „лъжец“. Но колко по-различно би било, ако чуя някой да разказва:

„Дебелият ни съсед се отправил на дълго пътешествие в далечна и непозната страна, попаднал там в ръцете на един вълшебник, който го превърнал в мечок.“ Постепенно щях да се пренеса в разказа, да пътувам заедно с дебелия съсед, да преживявам чудни неща и нямаше да съм така изненадан, че е покрит с козина и ходи на четири крака.

— И въпреки това — рекъл младият търговец — не мога да повярвам, че на този ден шейхът иска да слуша приказки, при това от роби. Ако бях на негово място и имах такъв кахър, бих излязъл с коня извън града, бих седнал в гората, където е доста здрачно и безлюдно. Но в никакъв случай не бих се обградил от познати и непознати и не бих търпял тази шумотевица.

— Мъдрият човек — отговорил старецът — никога не позволява на грижите да го притиснат до такава степен, че да им се предаде напълно. Те го правят сериозен, вглъбен, но от тях не се вайка на глас и не се отчайва. Защо когато на човек отвътре му е тъмно и тъжно, да търси допълнително и сенките на тъмните кедри? Сянката им прониква през очите в сърцето ти и прави здрача в него още по-плътен. Трябва да излезеш на слънце. Навън, в топлия, светъл ден от топлината на светлината у теб ще дойде увереността, че Аллах е над теб и те закриля с любовта си, огряваща и неизменна като слънцето.

— Право казвате — обадил се писарят. — Не прилича ли на мъдър човек, на когото се подчиняват толкова хора, в такъв ден да разсее колкото може повече тъгата си? Трябва ли бягството му да е напитка или опиатът — спасение от болката? И аз съм за това, че най-приличната разтуха за човека в болка и радост е да послуша истории. Шейхът постъпва напълно правилно.

— Добре — отвърнал младият търговец, — но той не разполага ли с достатъчно четци, приятели. Защо точно робите трябва да му разказват?

— Тези роби, скъпи младежо — казал старецът, — вероятно докато попаднат под робство, са преживели какво ли не, а и както сами видяхте не са необразовани хора, от които човек да няма какво да се научи. Освен всичко те произхождат от най-различни страни и народи и може да се предполага, че в родината си са чували и виждали странни за нас неща. Ще ви посоча една още по-добра причина, която веднъж ми назова един приятел на шейха: тези хора досега са били роби при шейха. Дори и да не е трябвало да вършат тежка работа, все пак е била работа, към която са били принуждавани, а най-важно е разграничаването им от свободните хора. Според традицията всяко общуване с шейха е носело знака на подчинението. Не са имали право да разговарят с него, освен ако е трябвало да отговорят кратко на някой негов въпрос. Днес са свободни и първата им работа като свободни хора е пред обществеността и пред новия си господар дълго и открито да говорят. От това те са се почувствали немалко поласкани и то прави неочакваното им освобождаване още по-ценно. Но я вижте, там се надига един роб и ще почне да разказва.

Така и станало — робът подхванал историята за младия англичанин…

Господарю! Аз съм немец по рождение и твърде отскоро съм по вашите земи, за да мога да разкажа персийска или някаква друга прекрасна приказка за султани и везири. Затова ми позволете да споделя нещо от своето отечество, като се надявам, че то ще ви достави известно удоволствие. За съжаление нашите приказки не винаги са толкова изтънчени като вашите; те не разказват за султани или за крале, за везири и паши, на които при нас викат министри на правосъдието и финансите, а също тайни съветници и др., а когато в тях не се разправя за войници, героите им водят скромния живот на граждани.

В южната част на Германия се намира градчето Грюнвизел, където съм роден и отрасъл. То е градче като всички други. В центъра му има малък пазарен площад с чешма, отстрани е малката сграда на кметството, около пазара — домовете на мировия съдия и на най-личните търговци, а в няколко тесни улички живеят обикновените хора. Всички се познават, всеки знае какво се случва тук или там и когато главният пастор, кметът или лечителят имат на трапезата си едно ястие в повече, още по време на обяда целият град е узнал за това. Следобед жените си разменят визити, както го наричаме ние, и на чаша силно кафе и сладкиш обсъждат това голямо събитие. Като резултат се оказва, че пасторът май е играл на лотария и спечелил безбожно много, че кметът вземал „бакшиши“ или че докторът получил от аптекаря няколко жълтици, за да предписва много скъпи илачи.