Вилхелм Хауф - Приказки

— Ей, ти не си ли хитрият евреин, който не видял Рижавия и кучето. Я не се преструвай! Оттук трябва да е минал робът — не надушваш ли още миризмата от потта му? Не виждаш ли следите му във високата трева? Говори, робът трябва да бъде върнат! Той е ненадминат в стрелбата по врабчета с цев, а това е заниманието, с което негово височество най-много обича да си убива времето. Говори или ще заповядам веднага да задрънчат около теб оковите!

— Не мога да кажа, че съм видял нещо, което не съм видял.

— Евреино, за последен път — накъде избяга робът? Помисли си за нозете, помисли за цехините си!

— О, само като си помисля, изпитвам болка! Щом наистина настоявате, че съм видял стрелеца на врабчета, тичайте натам. Ако не е там, значи е някъде другаде.

— Значи си го видял? — изревал към него военният.

— Да, господин офицер, защото вие искате да е така.

Военните бързо поели в указаната посока, а Абнер си тръгнал със задоволство към къщи. Но не изминали двайсет и четири часа, когато тълпа от стражари се втурнала в дома му, омърсили го, защото било сабат, и отвели Абнер при мароканския крал.

— Еврейско куче — наругал го кралят, — осмеляваш се да пращаш по грешни следи към планината кралски служители, които преследват избягалия роб, в същото време, когато беглецът тича с все сили към морето и за малко не се измъкнал с един испански кораб? Хванете го стражи! Сто удара по ходилата! Сто цехини от кесията му! Колкото се надуят глезените му от ударите, с толкова трябва да олекне кесията му!

Знаеш, господарю, че във владенията Фетц и Мароко са привърженици на бързата справедливост и така клетникът бил пребит и глобен, преди изобщо да го разпитат. Той проклел съдбата си, която била орисала нозете и кесията му да страдат всеки път толкова силно, когато негово височество благоволял да изгуби нещо. И когато, накуцвайки, мърморейки и пъшкайки се изнизвал от салона пред погледите на присмехулните и безпощадни царедворци, Шнури, шутът, му рекъл: — Бъди доволен, Абнер, неблагодарни Абнер! Не ти ли стига честта, че всяка загуба, от която страда нашият милостив господар, Бог да го съхрани, създава и на теб сериозни притеснения? Но ако ми обещаеш да почерпиш, всеки път един час преди господарят на Запада да загуби нещо, ще идвам пред къщата ти на еврейската улица и ще ти викам: „Не излизай от къщурката си, Абнер, знаеш защо. Затваряй се и се заключвай в стаичката си и не мърдай до изгрев слънце.“

Това, господарю, е историята за Абнер, евреина, който нищо не видял.

Щом робът завършил разказа си и в салона отново настанала тишина, младият писар напомнил на стареца, че били прекъснали разговора си и помолил да им обясни в какво всъщност се състои пленителното очарование на приказките.

— Сега ще ви кажа — отговорил старецът. — Човешкият дух е по-лек и подвижен и от водата, може да приеме всякакви форми и постепенно, постепенно прониква и в най-плътните материи. Лек и фин е като въздуха и подобно на него колкото по-високо се издига, толкова по-лек и чист става. Затова у всеки човек съществува стремеж да се издигне над обикновените неща и да се движи по-леко и по-свободно в по-високи равнища, пък и било то чрез мечтите си. Вие сам, млади приятелю, казахте: „Ние живяхме с тези истории, мислехме и чувствахме заедно с тези хора.“ И оттам иде очарованието, което те са имали за вас. Като слушахте разказите на роба, които са съчинения, измислени някога от някой друг, самите вие също съчинявахте заедно с него. Откъснахте се от заобикалящия ви материален свят, от обичайните ви мисли. Преживявахте всичко и сами бяхте тези, на които се случи това или онова чудо, до такава степен бяхте слети с мъжа, за когото ви разказваха. Така, уловен в приказката, духът ви се въздигна над настоящето, което ви се струваше не толкова хубаво, не толкова привлекателно. Така духът ви се понесе из непознати, по-възвишени пространства, стана по-свободен и необвързан. Приказката се превърна в действителност или ако предпочитате, действителността стана приказка, защото сте създавали и живели в приказката.

— Не ви разбирам напълно — отвърнал младият търговец. — Но сте прав, като казвате, че живеехме в приказката или че приказката живееше в нас. Още си спомням онова хубаво време, когато, посетени от музата, сънувахме наяве. Представяхме си, че сме пренесени на пуст, необитаем остров. Съветвахме се с какво да се захванем по-напред, че да устроим живота си; често си правехме колиби в гъстия върбалак, хранехме се скромно с оскъдните плодове, макар да бяхме само на стотина стъпки от дома си и можехме да се храним с най-доброто. Да, имаше и моменти, когато очаквахме да се появи някоя добра фея или чудновато джудже, да пристъпят към нас и да ни кажат: „Ей сега земята ще се разтвори, ако имате желание, моля заповядайте долу в двореца ми от планински кристал и се насладете на лакомствата, които слугите ми, лемурите 9 9 Бозайник, подобен на маймуните, разпространен главно на остров Мадагаскар, Югоизточна Азия и Африка. Вилхелм Хауф по-скоро под лемури (Lemures) има предвид демонологични фигури от римската митология — вредоносни сенки, призраци на мъртъвци, които не са били погребани според ритуала, на престъпно умъртвени хора, за мъртви злодеи и т.н., които бродят по нощите и пращат на живите безумия. — Бел.NomaD , ще поднесат на масата!“