Вилхелм Хауф - Приказки

Жената на обущаря следяла внимателно старицата. Вече шестнайсет години, откак всеки ден излизала на пазара, но дотогава не била виждала тази странна особа. И като забелязала, че старицата закуцукала към нея и се спряла пред кошовете й, неволно я обзел страх.

— Вие ли сте Хане, продавачката на зеленчук? — попитала я старицата с неприятен, креслив глас, а главата й непрестанно се тресяла.

— Да, аз съм — отвърнала жената на обущаря. — Желаете ли нещо?

— Ще видим, ще видим! Да поразгледаме билчиците, билчиците и да видим дали ще ти се намери туй, дето ми е нужно — отвърнала старицата, надвесила се над кошовете и започнала да рови из тях с черните си грозни ръце. Сграбчвала красиво и кокетно подредените билки с дългите си, подобни на паяжина пръсти и после доближавала една или друга от тях до дългия си нос, въртяла ги и ги душела.

На жената на обущаря сърцето я заболявало, като гледала как старата жена подмята редките й билки, но не смеела да се обади, защото било право на купувача да огледа стоката. Въпреки това изпитвала особено отвращение към старицата.

Щом преровила целия кош, тя започнала да си мърмори:

— Стоката не струва, билката не струва, няма нищо от това, което диря. Къде, къде по-добре беше преди петдесет години! Не я бива, не я бива!

Тези приказки подразнили малкия Якоб.

— Чуй ме, безсрамна бабке! — викнал сърдито той. — Първо бъркаш с ужасните си кафяви пръсти из хубавите билки и ги мачкаш, после ги завираш в дългия си нос, така че никой от тези, дето гледат, да не ги купи повече, а сега обиждаш стоката ни, че не струва, при все че готвачът на самия херцог пазарува всичко при нас!

Старицата извърнала кривогледите си очи към смелото момче, изсмяла се противно и заговорила ядосано:

— Синче, синче, значи ти харесва носът ми, дългият ми хубав нос? Нека и на теб да ти израсне насред лицето и да стига чак до брадичката! — Докато говорела така, се доближила до другия кош, в който било изложено зеле. Взела в ръцете си най-хубавите бели глави, притиснала ги една о друга, така че те изскърцали, после пак ги захвърлила небрежно в коша и продължила:

— Стоката за нищо не става, зелето за нищо не става!

— Я престани да клатиш главата си така противно! — плахо се обадило момчето. — Шията ти е тънка като дръжка на зелка, лесно може да се пречупи и главата ти да се търколи в коша. Кой ще купува тогава?

— Не харесваш ли тънките шии? — през смях избръщолевила старицата. — Без шия ще бъдеш, главата ти ще излиза направо от раменете, за да не падне от малкото тяло!

— Стига сте говорили врели-некипели на малкия — не издържала накрая жената на обущаря и викнала, ядосана от дългото оглеждане, опипване и душене на стоката. — Ако ще купувате нещо, побързайте, така ми гоните другите купувачи!

— Добре, нека бъде, както казваш! — креснала старицата и я изгледала навъсено. — Ще взема от теб шестте зелки. Но виж, аз трябва да се подпирам на сопата, като вървя, и не мога да нося нищо. Пусни синчето си да ми ги донесе до вкъщи, а аз ще го възнаградя.

Малкият не искал да тръгне със старицата и се разревал, защото при вида на грозната жена направо му се повдигало. Но майката строго му наредила да се подчини, защото смятала за грях така да се натоварва старата, немощна женица. Почти разплакано, момчето сторило, каквото му било заповядано, вързало зелките в една кърпа и последвало старицата през пазара.

Тя не можела да върви много бързо и й било нужен почти час, докато стигне до края на града, където се спряла пред една малка схлупена къща. Там тя извадила от джоба си една стара ръждива кука, пъхнала я умело в една дупчица във вратата и тя в миг се отворила с трясък. Но каква била почудата на малкия Якоб, щом прекрачил прага! Отвътре домът имал великолепна наредба, таванът и стените били от мрамор, а мебелите от най-хубавото абаносово дърво, украсени със злато и обработени скъпоценни камъни. Подът бил стъклен и толкова гладък, че малкият се подхлъзнал и паднал. Старицата извадила малка сребърна свирка от джоба си и свирнала така, че звукът пронизал цялата къща. Веднага по стълбите заслизали морски свинчета и Якоб много се почудил, като видял, че те ходели изправени и на лапичките си имали орехови черупки наместо обувки, че били облечени в човешки дрехи и с шапчици по последна мода на главичките.

— Къде са ми пантофите, гадини такава? — креснала старицата и ги замерила със сопата си така, че те изквичали и скокнали нависоко. — Колко още трябва да стоя тук?