Вилхелм Хауф - Приказки

— Господ наистина й е помрачил разсъдъка! — рекъл притеснено малкият. — Как да направя, че да си я прибера вкъщи? Мила майчице, вразуми се! Погледни ме по-добре, та аз съм твоят син, Якоб.

— Не, този става вече безсрамен с шегите си — обърнала се Хане към съседката си. — Погледнете това грозно джудже. Застана тука и със сигурност ще прогони всичките ми купувачи, а на всичкото отгоре си позволява да се подиграва с нещастието ми. Вика ми: „Аз съм твоят син, твоят Якоб! Безсрамник!“

Тогава се надигнали съседките й и започнали да ругаят грубо колкото можели — а както добре ви е известно, продавачките от пазара ги бива за такива неща. И го наредили хубавичко за това, че взема на подбив нещастието на бедната Хане, на която преди седем години били откраднали чудно красивото момче. Заплашили го всички да се нахвърлят отгоре му и жив да го издерат, ако не си тръгне незабавно.

Горкият Якоб не знаел какво да мисли след всичко това. Та нали той, както сам мислел, същата заран бил отишъл както обикновено с майка си на пазара, помогнал й да нареди плодовете, после отишъл със старицата в къщата й, хапнал една супичка, подремнал малко и се върнал, а ето че майка му и съседките разправяли за някакви седем години! И го наричали противно джудже! Какво ли се е случило с него?

Като видял, че майка му не ще и да чуе за него, от очите му бликнали сълзи и тръгнал бавно надолу по улицата към работилницата на баща си, където той по цял ден седял и кърпел обуща.

„Искам да видя — мислело си момчето — дали и той ще се прави, че не ме познава. Ще застана зад вратата и ще поговоря с него.“

Като пристигнал до работилницата на обущаря, Якоб се спотаил зад вратата и огледал вътре. Майсторът бил така погълнат в работата си, че изобщо не го забелязал. Но когато ненадейно хвърлил един поглед към вратата, изпуснал обувките, телта и конците и извикал ужасен:

— За Бога, какво е това там?

— Добър вечер, майсторе! — заговорил го дребосъкът на влизане в дюкяна му. — Как върви?

— Зле, зле господинчо! — за огромна почуда на Якоб отвърнал баща му, който също, изглежда, не го познал.

— Работата в дюкяна не ми иде вече така отръки. Съвсем сам съм, а и започнах да остарявам, но не мога да си позволя чирак.

— Но нямате ли синче, което от време на време да може да ви отменя? — продължил да разпитва дребосъкът.

— Имах момче, казваше се Якоб и трябваше сега да е строен, пъргав момък на двайсет години, който да ме подкрепя здравата в работата. Ха, какъв живот щеше да е това! Още като беше на дванайсет години, си личеше, че е похватно и сръчно момче и че отбира не малко от занаята. А беше и хубаво, приятно на вид. Как щеше само да ми привлича купувачите и нямаше да кърпя обуща, а само да шия нова стока! Но какво ли няма по земята!

— Но къде се е загубил вашият син? — попитал Якоб с треперещ глас баща си.

— Господ знае — отвърнал му той. — Минаха седем години откак ни го отвлякоха от пазара.

— Преди седем години! — възкликнал ужасен Якоб.

— Да, господинчо, преди седем години. Още помня като ден днешен как жена ми си дойде вкъщи с рев и писъци и каза, че детето не се върнало целия ден. Разпитвала за него и го търсила навсякъде, но не могла да го намери. Винаги съм си мислел и съм казвал, че може да стане така. Якоб беше красиво дете — това трябва да се отбележи. Жена ми се гордееше с него и й беше много драго хората да го хвалят; често го пращаше да разнася зеленчука и други покупки по богаташките домове. И имаше защо, всеки път момчето се връщаше с пълни ръце. Но й казвах да внимава, че градът е голям и в него живеят немалко лоши хора! „Пази Якоб!“ — й повтарях. И стана така, както казвах. Веднъж на пазара дошла една противна старица, взела да се припира за цената на плодовете и зеленчуците и накупила накрая толкова, че не можела сама да ги носи. Жена ми, състрадателната душа, изпратила момчето да й помага — и от този час насетне не го видяла повече.

— И оттогава са минали седем години, казвате?

— През пролетта ще станат седем години. Помолихме да го издирят, обикаляхме от къща на къща и разпитвахме. Някои познаваха момчето и го обичаха и търсеха заедно с нас, но напразно. Никой не познавал старата жена, която купила зеленчуците. Само една престара бабичка над деветдесет години каза, че може да е била злата фея Кройтервайс, която идва в града на всеки петдесет години, за да напазарува всичко, което й е необходимо.

Така говорел бащата на Якоб и в същото време здравата чукал обувките и разтягал телта с две ръце. На малкия постепенно му се изяснило какво го било сполетяло. Разбрал, че не бил сънувал, а наистина е бил катеричка и е служил при лошата фея. Сърцето му се изпълнило с толкова яд и болка, че малко му оставало да се пръсне. Старата му била отнела седем години от младостта и какво получил в замяна? В замяна на това, че можел да лъска пантофи от кокосови черупки, че можел да почисти стая със стъклен под, че научил всички тайни на готварското изкуство от морските свинчета! Стоял така дълго и размишлявал за съдбата си, докато баща му го попитал: