Вилхелм Хауф - Приказки

Като казал това старецът, младежите му благодарили, отдалечили се и нямали търпение да разберат какво ще се случи по-нататък.

Появили се в уговорения час на мегдана пред дома на шейха и срещнали там възрастния човек, който им съобщил, че надзирателят на робите е позволил да влязат. Той тръгнал напред, но не минал през богато украсените стълбища и порти, а през една странична вратичка, която старателно затворил след себе си. После ги повел през много тунели и накрая стигнали до голямата зала за гости. Там се била струпала голяма навалица; имало богато облечени мъже, важни хора от града и приятели на шейха, дошли да го утешат в мъката му; имало и много роби от най-различни националности. Но всички изглеждали угрижени, защото обичали своя господар и тъжели заедно с него. В дъното на гостната на един пищен диван седели най-близките приятели на Али, а около тях сновели роби. До тях на земята седял шейхът, защото скръбта по сина му не му позволявала да седи на пъстрия празничен килим. Бил подпрял главата си с ръце и се виждало, че не слушал много приятелите си, които му мълвели разни утешения. Срещу него седели няколко възрастни и няколко млади мъже в робски дрехи. Старецът обяснил на младежите, че това са робите, които Али Бану щял да пусне на свобода същия ден. Измежду тях имало и няколко франки и старецът обърнал вниманието на младежите върху един от тях, който бил изключително красив и все още много млад. Шейхът го бил купил едва преди няколко дни от търговец на роби в Тунис и вече го освобождавал, защото си мислел, че колкото повече франки пусне да си вървят в родината, толкова по-рано Пророкът ще помилва сина му.

След като навсякъде в залата били поднесени освежителни напитки, шейхът дал знак на надзирателя на робите. Той се изправил и в залата настъпила тишина. Обърнал се към робите, които трябвало да бъдат освободени, и заговорил с ясен глас:

— Вие, които днес ще бъдете свободни благодарение на милостта на господаря ми Али Бану, последвайте традицията на дома в този ден и започнете да разказвате историите си!

Сред тях се чул шепот. Но после един стар роб взел думата и започнал да разказва приказката за джуджето Дългоноско…

Господарю! Съвсем не са прави онези, които смятат, че само по времето на Харун ал Рашид, владетеля на Багдад, е имало феи и вълшебници или които твърдят дори, че историите, които знаем от разказвачите по градските пазарищата за делата на зли магьосници и техните слуги, са измислица. И днес има феи, а не е далеч времето, когато аз самият станах свидетел на случка, в която злите вълшебници очевидно имаха намеса и която ще ви разкажа.

В един известен град в моето отечество Германия преди много години скромно и почтено живеел един обущар с жена си. Денем той седял на един ъгъл и кърпел обуща и пантофи; правел и нови по поръчка, но тогава първо си набавял кожа, защото бил беден и нямал запаси.

Жена му продавала зеленчуци и плодове, които отглеждала в малка градинка пред градската порта, и много хора пазарували при нея на драго сърце, защото ходела чисто и спретнато облечена и знаела как да подреди и изложи стоката си.

Двамата имали хубаво момче с приятно лице, добре сложено и доста едро за дванайсетте си години. То обикновено прекарвало времето си при майка си на зеленчуковия пазар. Случело ли се жените или готвачите да накупят много стока от жената на обущаря, то им помагало да я отнесат у дома си и се връщало я с хубава китка, я със златна паричка, я с парче сладкиш, защото, щом господарите на готвачите видели хубавото момче, му се радвали и го възнаграждавали богато.

Един ден жената на обущаря продавала на пазара както обикновено. Пред себе си била наредила няколко коша със зеле и други зеленчуци, какви ли не билки и подправки, а в една кошничка имала дори ранни круши, ябълки и кайсии. Малкият Якоб, така се наричало момчето, седял до нея и с ясното си гласче хвалило стоката:

— Насам, господа, вижте какво хубаво зеле, какви уханни билки! Жени, вижте, ранни круши, ябълки петровки и кайсии! Кой ще си купи? Майка ми ще ви ги даде евтино!

Така момчето приканвало купувачите.

По това време на пазара дошла една старица, цялата окъсана и опърпана, с дребно, сбръчкано лице. Очите й били зачервени, а носът й остър и извит почти достигал щръкналата брадичка. Като вървяла, се подпирала на дълга сопа и се придвижвала някак особено; накуцвала, тътрела нозете си и се поклащала така, сякаш на ходилата си имала колелца и можела всеки момент да се прекатури и да забие дългия си нос в паважа.