Вилхелм Хауф - Приказки

„Стоой!“

Чехлите спрели, а Мук се хвърлил изтощен на земята.

Зарадвал се невероятно на чехлите си. Значи все пак спечелил от работата си нещо, което можело да му е от помощ, докато се скитал по света в търсене на щастието. Въпреки радостта си заспал от изтощение, защото телцето на Малкия Мук, което трябвало да крепи толкова тежка глава, не можело да издържа дълго. В съня му се появило кученцето, което му било помогнало да намери чехлите в дома на госпожа Ахавзи, и му рекло:

— Скъпи Мук, ти все още не умееш както трябва да ползваш чехлите. Знай, че ако се завъртиш три пъти на токовете, ще можеш да полетиш накъдето пожелаеш, а с тояжката можеш да откриваш съкровища, защото където има заровено злато, тя ще удря три пъти, а сребро — два пъти. Това сънувал Малкия Мук. Като се събудил и се замислил за чудния сън, решил веднага да опита. Обул пантофите, повдигнал крак и се завъртял на ток. Но който е пробвал да направи това сложно упражнение три пъти един след друг с невероятно широк чехъл, няма да се изненада, че на Малкия Мук не му се удало веднага, особено като се има пред вид, че тежката му глава го теглила ту на едната, ту на другата страна.

Бедният дребосък три пъти забивал нос в земята, но не се обезсърчавал да опитва, докато най-сетне успял. Завъртял се като колело около тока си, пожелал си да отиде в най-близкия по-голям град и чехлите взели да порят въздуха, понесли се със скоростта на вятъра из облаците и преди още Малкия Мук да се опомни как е станало, се озовал на голям пазар с много сергии и безброй хора, които забързано сновели нагоре-надолу. Мук започнал да се разхожда между хората, но скоро му се сторило по-разумно да потърси по-тихи улици, защото на пазара ту го настъпвали по чехлите, така че едва не падал, ту бодял тоз или онзи със стърчащия си ятаган, така че едва успял да избегне хорските удари.

Малкия Мук сериозно се замислил каква работа може да започне, за да изкара малко пари. Имал тояжка, която да му посочва къде има заровени съкровища, но как да намери подходящо място?

Хрумнало му, че ако не друго, можел поне да позволява хората да го разглеждат срещу заплащане, но за подобно нещо бил твърде горд. Най-накрая се сетил за бързите си крачка. „Може би — мислел си той — чехлите ми могат да ме изхранват.“ И решил да се цани като бързоходец. Но тъй като си мислил, че царят плаща най-добре за такава служба, се поинтересувал къде се намира палатът.

Пред вратите на палата стояли стражари и го попитали, какво търси там. Като отговорил, че е дошъл да дири служба, го отправили към надзирателя на робите. На него предал Мук молбата си и го помолил да му намери служба сред царските вестоносци. Надзирателят го изгледал от главата до петите и рекъл:

— Какво, с тези крачета, дето са колкото една педя, си наумил да ставаш царски вестоносец? Омитай се! Не са ме сложили тук да се разсейвам с всеки срещнат глупак.

Малкия Мук обаче го уверил, че предложението му е напълно сериозно и че иска да изпробва силите си с най-бързия. На надзирателя цялата работа му се сторила смешна. Наредил на Малкия Мук до вечерта да се подготви за състезание, завел го в кухнята и се погрижил да му бъде осигурено достатъчно ядене и пиене. А той самият се отправил към царя и му разказал за Малкия Мук и неговата молба. Царят бил шегобиец, затова му харесало, че главният стражар на робите е задържал Мук за забавление. Наредил му да подготви състезанието на голямата поляна зад двореца така, че целият царски двор да може да го наблюдава с всички удобства и му поръчал отново да се погрижи добре за джуджето. Царят разправил на принцовете и принцесите що за представление се гласяло за вечерта, те от своя страна разказали на прислугата и когато настъпила вечерта, вече всичко живо напрегнато очаквало състезанието. Куцо и сакато се изсипало на поляната с наредените скамейки, от които можело да се наблюдава как тича надутото джудже.

Когато царят, синовете и дъщерите му заели местата си, Малкия Мук излязъл на поляната и направил изящен поклон пред високопоставените господари. Щом тълпата го зърнала, надала радостни викове, защото никой не бил виждал дотогава толкова дребен човек. Телцето с голямата глава, наметалцето и широките шалвари, дългият ятаган, мушнат в големия пояс, малките нозе в огромните чехли — не, всичко по него било толкова забавно, че не можело да не се разсмее човек. Но това не подвело Малкия Мук. Той стоял гордо изправен, подпрян на тояжката си, и очаквал противника. Надзирателят на робите бил избрал най-добрия бегач да се състезава с Мук. И ето че той излязъл, застанал до дребосъка и двамата зачакали знака. Принцеса Амарза махнала с воал, както било уречено, и двамата състезатели излетели като две стрели, изпратени в една цел.