Вилхелм Хауф - Приказки

Когато царят отново дошъл на себе си, бил страшно ядосан на Малкия Мук, който го оставил толкова дълго да тича, че да не може дъх да си поеме.

— Дадох ти думата си, че ще ти даря свободата и живота, но ти трябва до дванайсет часа да напуснеш страната ми, инак ще наредя да те обесят!

Чехлите и тояжката обаче прибрал в съкровищницата.

Беден както преди Малкия Мук тръгнал да излиза от страната, проклинайки глупостта си, която го подмамила, че може да играе някаква важна роля в двореца.

Страната, от която бил изгонен, за щастие не била голяма, затова още след осем часа стигнал до границата, макар че му било много криво да върви пеш, защото бил навикнал с любимите си чехли.

Когато бил извън границата, се отклонил от пътя и се запътил към най-големия пущинак, защото бил сърдит на всички хора и искал да живее далеч от тях. И ето че сред една гъста гора попаднал на място, което му се сторило много подходящо за решението, което бил взел. Привлякъл го бистрият поток, заобиколен от сенчести смокинови дървета, и меката морава. Проснал се на земята с решението да не поема храна и да дочака края си. Така заспал, потънал в тъжни мисли за смъртта, но когато се събудил и усетил, че го мъчи глад, си помислил, че гладуването е страховита работа и се огледал да види дали не може да намери нещо за ядене.

Дървото, под което бил заспал, било отрупано с чудни зрели смокини. Той се покатерил на него, за да си набере няколко, хапнал ги с голяма наслада и се запътил надолу към потока, за да утоли жаждата си. Но какъв ужас изпитал само, когато водата разкрила, че лицето му било украсено с две огромни уши и месест дълъг нос! Сломен от гледката, Малкия Мук заопипвал ушите си и се уверил, че надвишавали половин лакът.

— Така ми се пада! Заслужавам магарешки уши, защото потъпках щастието си като магаре.

Поразходил се под дърветата, а като усетил отново глад, повторно потърсил спасение в смокините, защото по другите дървета не намерил нищо за ядене. Но след като изял втората порция смокини, му хрумнало да опита дали не може да скрие ушите си под големия тюрбан, така че да не изглежда чак толкова смешен, и усетил, че те се били смалили. Веднага изтичал обратно до потока да се увери, че не се лъже и наистина — ушите му си били предишните, дългият му безформен нос също бил изчезнал. Досетил се как било станало това — от първото смокиново дръвче се бил сдобил с дългия нос и ушите, а от второто се избавил от тях. С радост осъзнал колко благосклонна била съдбата към него, защото му давала още една възможност да намери щастието си.

Затова набрал плодове от двете дървета колкото можел да носи и се отправил обратно към страната, която неотдавна бил напуснал. Още с влизането си в първото градче се предрешил, така че никой да не може да го познае, и продължил пътя си към града, в който живеел онзи цар.

Не след дълго пристигнал. Било точно по онова време от годината, когато зрелите плодове са изключителна рядкост. Малкия Мук се настанил под портата на палата, защото му било известно, че майстор-готвачът набавял оттам по-редките продукти за царската трапеза. Не бил седял дълго и ето че го зърнал да пресича двора. Той разгледал стоките на сбралите се край портата търговци и най-сетне погледът му паднал на кошничката на Мук.

— Ах, колко рядък деликатес! — рекъл готвачът. — Сигурно негово величество ще се зарадва. Колко искаш за цялата кошница?

Малкия Мук назовал приемлива цена и двамата бързо се споразумели. Майстор-готвачът предал кошницата на един роб и продължил нататък. А Малкия Мук офейкал, защото се боял, че когато бедата сполети царския двор, продавачът ще бъде издирен и наказан.

На трапезата царят бил в много весело настроение и сипел хвалба след хвалба за добрата кухня на майстор-готвача и за неуморното му старание да му подбира все най-редките блюда. А майстор-готвачът, като знаел какъв деликатес предстои да бъде поднесен, се подсмихвал любезно и проронвал от време на време по някоя дума: „Не бързайте, не бързайте, още не е дошъл ред на най-голямата изненада“, така че принцесите вече нямали търпение да видят какво ли друго ще им сервира. И когато наредил да сложат на масата хубавите, примамливи смокини, всички присъстващи възторжено възкликнали.

— Колко са зрели, колко са апетитни! — не можел да се нарадва и царят. — Майсторе, ти си голяма работа и заслужаваш особеното ни благоразположение!

Както говорел, царят сам разпределил изключително пестеливо лакомството, както между впрочем постъпвал обикновено. На принцовете и принцесите дал по две смокини, на придворните дами, везирите и агите — по една, а останалите наредил пред себе си и с огромна наслада започнал да ги лапа.