Вилхелм Хауф - Приказки

Малкия Мук разправил на старицата за тежкия си живот след смъртта на баща си и я помолил да го пусне този ден да се гости заедно с котките й. Чистосърдечният разказ на дребосъка допаднал на жената, приела го и му дала да се нагости и напие до насита. След като се бил нахранил и подкрепил, жената го разглеждала дълго време и най-подире рекла:

— Малък Мук, остани на служба при мен! Не си за тежка работа и тук ще ти е добре.

Малкия Мук, на когото се усладила котешката каша, се съгласил и станал прислужник на госпожа Ахавзи. Службата му била лека, но странна. Тъй като госпожа Ахавзи имала два котарака и четири котки, Малкия Мук трябвало всяка сутрин да ги сресва и да ги маже с благоуханни мазила, а когато тя излезела, трябвало да ги наглежда. Когато се хранели, трябвало да им поднася съдинките, вечер да ги слага да спят на свилени възглавнички и да ги покрива с кадифени завивчици. Имало и няколко малки кученца в къщата, които трябвало да обслужва, но те не искали толкова грижи както котките, които госпожа Ахавзи отглеждала като свои деца. Обаче животът на Малкия Мук и тук бил самотен като в бащиния дом, защото освен господарката по цял ден виждал само котки и кучета. Известно време бил добре: имал винаги ядене, работата му била малко, а и старата жена изглеждала доволна. Но котките започнали да се държат все по-лошо. Излезела ли старицата, започвали да скачат из цялата стая като обладани от зли духове, да разхвърлят всичко и да чупят хубавите съдове, които им попаднели на пътя. Но като чуели господарката да изкачва стъпалата, допълзявали до възглавничките си и започвали да й махат с опашките, сякаш нищо не се било случвало. Тогава госпожа Ахавзи се ядосвала и виняла за всичко Мук. Както и да я уверявал в невинността си, тя вярвала повече на котките си, които изглеждали по-невинни от слугата.

Малкия Мук бил много тъжен, че и тук не намерил щастието си, и решил да напусне службата при госпожа Ахавзи. Но тъй като от първото си странстване научил колко трудно се живее без пари, решил по какъв да е начин да се сдобие с възнаграждението, което господарката все му обещавала, но не давала.

В дома на госпожа Ахавзи имало една стая, която стояла все заключена и в която Малкия Мук не знаел какво има. Но тъй като често чувал господарката да трополи отвътре, копнеел с цената на живота си да научи какво се крие там. Като мислел как да си набави пари за из път, му минало през ум, че точно там може да са скрити съкровищата на господарката. Но вратата стояла все залостена и той не можел да припари до тях.

Една сутрин, когато господарката излязла, едно от кученцата, към което тя се държала като мащеха и чието благоразположение Малкия Мук бил спечелил с непрестанно угаждане, го задърпало за широките шалвари, сякаш искало да каже на Мук да го последва. Мук, който обичал да си играе с кучетата, му се подчинил. И каква била изненадата му, когато кучето го завело в спалнята на господарката пред една малка врата, която дотогава не бил забелязал. Тя била полуотворена. Кученцето влязло вътре, а Мук след него. Колко приятно се изненадал той, като разбрал, че се намират в стаята, за която отдавна мечтаел. Преровил навсякъде за пари, но не открил нищо. Само стари дрипи и чудновати по форма съдове се търкаляли навсякъде. Един от тези съдове привлякъл погледа му — бил кристален с красиви фигури по ръба. Той го вдигнал и го завъртял на всички страни, но, о, ужас! Не бил забелязал, че съдът има капаче, капачето паднало и се разбило на хиляди парченца.

Мук се вцепенил и стоял дълго така, без да мърда, уплашен до смърт. Сега съдбата му била решена — трябвало веднага за избяга, иначе старицата щяла да го пребие до смърт. Огледал се да види дали нещо от вещите на госпожа Ахавзи няма да му послужи за из път. Тогава забелязал чифт невероятно големи чехли. Не били красиви, но неговите нямало да могат да издържат пътешествието. А чехлите го привличали и заради големината си, защото се надявал, като е с тях, хората да забелязват, че вече не е дете. Затова набързо свалил дървените си налъми и нахлузил новите чехли. После забелязал една тояжка за разходка с красива лъвска глава на върха да стои забутана в ъгъла. Грабнал набързо и нея от стаята. Завтекъл се към стаичката си, сложил си наметалото, бащиния тюрбан, пъхнал ятагана в пояса и се втурнал бързо, колкото му държели силите вън от града. Докато го напуснал, тичал непрестанно, защото се страхувал от старицата, но накрая се изморил дотолкова, че не можел повече. Толкова бързо не бил тичал никога през живота си, дори му се струвало, че не може да спре, защото някаква невидима сила сякаш го тласкала напред. Най-накрая забелязал, че работата, изглежда, е в самите чехли, защото те летели сами напред и го носели със себе си. Той се опитвал по всякакъв начин да спре, но не можел. Тогава, безпомощен, подвикнал на себе си, както се подвиква на кон: