Вилхелм Хауф - Приказки

Отворих дюкяна си по обичайното време. Съседът ми дойде да ме види както всяка сутрин, защото беше приказлив човек.

— Ай, какво ще кажете за ужасната история, която се е случила тази нощ? — подхвана той.

А аз се правех, че нищо не знам.

— Как може да не знаете — целият град говори за това! Да не знаете, че най-красивото цвете на Флоренция, Бианка, дъщерята на губернатора, е била убита тази нощ? Ах, колко весела беше само, като я видях вчера! Разхождаше се с годеника си, та нали днес щеше да е сватбата им!

Всяка дума на съседа ми ме пробождаше като нож в сърцето. Колко пъти само изживях кошмара от предишната нощ, защото от устата на всеки следващ клиент историята звучеше все по-ужасно, но никой не можеше да опише страхотията, на която лично бях свидетел. Към обяд дойде един човек от съда и ме помоли да останем насаме.

— Сеньоре Залейкос, — заговори той, като извади вещите, които ми липсваха, — тези неща ваши ли са?

Помислих си дали категорично да отрека, че ми принадлежат, но през отворената врата видях хазяина си и други познати, които можеха да свидетелстват срещу мен, реших да не усложнявам нещата с лъжи и признах, че показаните вещи са мои. Съдебният служител ме помоли да го последвам и ме заведе в голяма сграда,която скоро разпознах, че е затвор. Там ми показа килия, в която да стоя до следващо нареждане.

Като останах сам, се замислих и разбрах, че положението ми е ужасно. Мисълта, че бях убил човек, макар и против волята си, изплуваше отново и отново. Не можех да си простя, че блясъкът на златото ме беше пленил, защото иначе нямаше да попадна така сляпо в клопката. Два часа след арестуването ми ме изведоха от килията. По няколко стъпала надолу слязохме в голяма зала. Около една дълга маса с черна покривка бяха насядали дванайсет мъже, повечето от които старци. По дължината на залата от двете страни до стената бяха наредени скамейки, заети от най-знатните господа на Флоренция. В галериите, разположени на втория етаж, се бяха струпали зрителите. Когато пристъпих до черната маса, се изправи един мъж с мрачно, покрусено лице. Беше губернаторът. Той заяви на събралите си, че като баща не може да води заседанието и че този път предоставя съдийството на най-възрастния сенатор. Той беше най-малко на деветдесет години. Стойката му беше приведена, слепоочията му бяха покрити с рядка бяла коса, но очите му горяха още пламенно, а гласът му беше силен и уверен. Започна с въпроса дали признавам убийството. Аз помолих да ме изслуша и без да трепна и с ясен глас разказах какво бях сторил и какво знаех. Забелязах, че по време на разказа ми лицето на губернатора ставаше ту бледо, ту червено и когато приключих, той кресна ядосано:

— О, нещастнико, искаш да обвиниш другиго за престъплението, което си извършил от алчност.

Сенаторът му обърна внимание, че не може да се намесва, защото доброволно се беше отказал от правото си. И освен това каза, че както личало, не съм действал от алчност, защото според собственото му признание от убитата не било откраднато нищо. Да, и той продължи нататък. Обясни на губернатора, че трябва да вземат под внимание живота на убитата, защото само така можело да се прецени дали казвам истината или не. С това той закри съда, за да потърси отговор, както сам каза, в документите на починалата, предоставени му от губернатора. Аз бях отведен отново в затвора, където изкарах един тъжен ден, като горещо копнеех да бъде разкрита връзката между мъртвата и Червената мантия. На другия ден силно обнадежден, влязох в съдебната зала. На масата бяха сложени няколко писма. Възрастният сенатор ме попита дали те са написани с моя почерк. Като ги видях, разбрах че са написани от същия човек, който ми беше изпратил двете бележки. Казах това на сенаторите. Но това, изглежда, не им направи впечатление и ми отвърнаха, че може, а и сигурно сам съм ги писал, защото инициалът в края на писмата без съмнение бил „Ц.“ — първата буква от името ми. Писмата съдържаха заплахи към починалата и предупреждения, отнасящи се до сватбата, на която тя се бе решила.

Изглежда, губернаторът бе дал специални тълкувания, отнасящи се до моята персона, защото този ден с мен се държаха по-недоверчиво и строго. В моя защита аз пожелах да се позова на книжата си, които трябваше да са в стаята ми, но те отвърнаха, че са ги търсили, но не са ги открили. Така в края на съдебния процес бях загубил всяка надежда. На третия ден ме въведоха отново в залата, прочетоха ми присъдата — осъден на смърт за предумишлено убийство. Дотам значи я бях докарал. Изоставен от всички, които все още ми бяха скъпи на земята, далеч от родината си, в разцвета на младостта си трябваше да се простя с живота.